Решат Гюнтекин - Чучулигата

Малка Фериде, разказвам ти всичко, както си е, с цялата му суровост и голота. Можех да те залъгвам още известно време със сладникави утешения и да убивам твоите надежди постепенно, една по една. Но аз не постъпих така. Знаеш ли защо? Моята професия, моят житейски опит ме научиха, че ако глътнеш отровата наведнъж, или умираш, или се спасяваш. Да се пие отрова на глътки, смесена със сироп или не знам с какви други боклуци, е мръсна, отвратителна работа. Да съобщаваш едно нещастие малко по малко, е все едно да колиш човека с трион.

Да, Фериде, ти изяде най-тежката плесница в живота. Ако беше сама, тази плесница можеше да те убие. Ами така де, какво друго може да стане, след като толкова хора са се нахвърлили върху едно мъничко като врабче момиче? Ти бъди благодарна, че случаят изкара пред теб един захвърлен на боклука старец. Вече, кажи-речи, бие дванадесетият ми час. Но какво от това? На мен ми е достатъчно и малкото време, с което разполагам, за да успея да ти помогна. Ако мога да сторя това, няма да съжалявам за дните на живота си, прахосани за хиляди безсмислени неща. Не бой се, Фериде, и това ще мине. Ти си млада и трябва да живееш с вярата, че хубавите дни са пред теб. Смятах да занеса твоята оставка лично, но се отказах. Не смеех да те оставя сама в това състояние. Младите хора понякога постъпват разумно, а понякога — глупаво. Хайде, Фериде, да поизлезем малко на чист въздух, да се позанимаем с овцете и кравите. Бъди уверена, че животните са по-признателни на този, който им прави добро.

Старият доктор сложи оставката ми в един плик, който предаде на Онбашъ.

С този къс хартия погребвах не само част от живота си, но и последното утешение на сърцето си. Колко е тъжно, господи, колко е тъжно!

Всяка надежда, която прегръщам, се изплъзва от ръцете ми, всяко лице, което обичам, умира. Ето преди три години в една есенна вечер умряха моите момински блянове, рожбите ми, после — Мунисе, а след нея — учениците, които се надявах да разведрят моето осиротяло сърце. Всички тези неща, върху които треперех с фанатичността на птица майка, пожълтяха, окапаха и измряха едно по едно като есенни листа. Не съм навършила още двадесет и три години, лицето и тялото ми още не са загубили следите на детството, а в душата ми са погребани всички, които обичам.

Хайруллах бей не се отдели от мен в продължение на три дни. Той не вярваше на спокойствието и примирението, с които посрещнах сполетелите ме нещастия. Вечер се показваше на вратата ми, след като съм си легнала, и питаше:

— Фериде, имаш ли нужда от нещо? Ако не ти се спи, да дойда.

Утрото след третата нощ беше свежо и топло като майско. Сутринта станах рано, издоих мляко и приготвих закуска на Хайруллах бей.

Докторът остана много доволен, когато влязох в стаята му с поднос в ръка и с почти весела усмивка на спокойното ми лице.

— Браво, Фериде — каза той. — Много съм доволен. Така трябва. Не си обречена да носиш на раменете си страданието на целия свят?

Отворих прозореца, поразтребих стаята и поведох разговор за работите в чифлика, за овцете, за овчарите. Непрестанно бъбрех и се смеех, дори от време на време си подсвирквах с уста по стар навик, останал от училището.

Не може да се опише колко голяма беше радостта на Хайруллах бей. Виждах, че е доволен, и ставах още по-весела. Най-после реших, че е дошло време. Притеглих креслото на доктора до прозореца, завих коленете му, седнах на рамката на прозореца и казах:

— Искам да поговоря с вас, докторе.

— Казвай, но най-напред слез от прозореца. Не дай боже да паднеш — отговори Хайруллах бей, като си закри очите с ръка.

— Не се тревожете, моето детство мина по клоните на дърветата. Сега искам да ви съобщя едно мое решение, от което ще останете доволен! Нали виждате колко съм спокойна? Снощи взех важно решение.

— Какво решение?

— Да живея.

— Какво значи това?

— Много просто. Реших да не се самоубивам. Няколко дни мислих върху това доста сериозно.

Казах тези думи, смеейки се, с безгрижието на дете, което се шегува. Старият доктор скочи възбуден от мястото си.

— Какви ги дрънкаш, лудо момиче? Какви са тези приказки? Ако бях седнал на това място, където си ти сега, щях да падна от изненада и да стана на парчета. Слез долу, за бога, не се знае какво може да се случи.

— След като казах, че съм решила да живея, сега вече е безсмислено да се страхувате, че ще падна долу — отговорих аз, като се усмихвах. — Знаете ли защо взех това решение? Ще ви кажа. Имам много причини. Първо, нямам смелост. Не гледайте, че от време на време говоря за смъртта. Въпреки всичко аз много се страхувам от нея. Не се решавам да направя това, макар че не ми остава никакъв друг изход, докторе.