Решат Гюнтекин - Чучулигата

Най-после дойде време да кажа това, което отдавна исках да кажа.

— Докторе — рекох, — за Дюлдюл не се безпокойте, за наема — също, аз ще го получа. Но другото необходимо ли е? Моето гостуване продължи прекалено дълго, ако ми разрешите, ще си ида вече.

Докторът сложи ръце на кръста, изтъни гласа си като моя и рече гневно:

— „Моето гостуване продължи прекалено дълго. Ако ми разрешите, ще си ида вече.“ — После започна да размахва юмрук и продължи с по-остър тон: — Какво каза? Ще си идела била! Гледай я ти нея. Ще взема да ти разчекна устата чак до ушите, че да ми се смееш до второ пришествие.

— Моля ви, докторе — възразих аз, — това гостуване продължи повече, отколкото трябва.

Той пак сложи ръце на кръста си:

— Е добре, ваше височество малка госпожице, искате да си идете, отлично. Обаче: quo vadis 60 60 Quo vadis? — Къде отиваш? ?

Отговорих с усмивка:

— Докторе, и аз се питам къде ще отида, но какво да правя? Налага се. Не мога да остана вечно при вас. Това се разбира от само себе си. Вие ми помогнахте в най-тежкия момент от живота ми, това никога няма да забравя, но…

Хайруллах бей ме хвана за брадата:

— Момиче, сега не е време за излишни приказки. С теб вече сме „двамата сержанти, двамата другари“. Хайде остави тия превземки.

Все още настоявах:

— Докторе, с цялото си сърце желая да остана тук, уверявам ви, че съм много щастлива при вас, но докога ще ви бъда в тежест? Наистина вие сте много хуманен, самоотвержен…

Докторът продължаваше да се подиграва с мен, като разбъркваше късите ми коси. Той имитираше моя начин на говорене, смучеше бузите си навътре, изостряше устни и изтъняваше глас:

— Хуманност, самоотверженост… Трагедия ли разиграваме, глупаво момиче? Не можах да й обясня и туйто. Плюя на твоята хуманност и самоотверженост, момиче… Аз живея за удоволствие. Помагам ти, защото това ми доставя удоволствие. Как мислиш, ако не ми беше симпатична, бих ли те погледнал в лицето? Ако някой ден чуеш, че съм се хвърлил с главата надолу от минарето, пак не вярвай, че съм проявил самоотверженост. Непременно си задай въпроса: „Какво ли удоволствие е търсил този стар егоист?“ Молиер има един герой, който много ми харесва. Когато го бият, разни хора му се притичват на помощ, но човекът ги гони: „Хайде, господа, гледайте си работата. Боже мой, ами че аз може да изпитвам удоволствие от това, че ме бият!“ — казва той. Та ти, малката, остави приказките. Ако стаите не бъдат готови, докато се върна, мисли му! Кълна ти се, че ще извикам онзи млад едър пазач, дето го знаеш, и ще те омъжа насила за него. Разбираш ли как ще те накажа?

Разбрах, че доктор Хайруллах ще започне, както прави понякога, да се шегува безцеремонно и да ме засрамва. Затова веднага го оставих и избягах.

Хайруллах ми стана добър баща и добър другар. В неговия дом не се чувствам на чуждо място. Тук съм толкова щастлива, колкото е възможно да бъде щастлива девойка с разбито сърце и разбит живот като мен. Намирам си най-различни занимания. Помагам на старата баба, разтребвам стаите, наглеждам градината, кухнята и сметките на доктора, занимавам се с още много такива неща…

Какво ще правя, когато си отида оттук? Вече съм почти инвалид. Вярно е, че здравето ми постепенно се възстановява, но чувствам, че нещо в мен се е пречупило завинаги. Не ще има вече ни предишното здраве, нито пък предишното весело настроение, което ме караше да гледам оптимистично на света. Когато се смея, започвам да плача, когато плача — започвам да се смея. Настроението ми се променя всяка минута. Миналата вечер например бях много весела. Като заспивах в леглото, се чувствах просто щастлива, а на разсъмване, когато беше още тъмно, се събудих с плач. Какво ми беше? Защо плачех? Това не знаех и самата аз. Струваше ми се, че нощта е обиколила един по един всички домове в този огромен свят, събрала е всичката мъка и отчаяние, донесла ги е при мен и ги е натикала в сърцето ми. Обзета от безпричинна, необяснима и безмълвна скръб, аз треперех и ридаех: „Майко, майчице!“, затварях устата си с ръка, за да не викам по-силно. Изведнъж от съседната стая се чу гласът на Хайруллах:

— Ти ли си, Фериде? Какво ти е, дете?

Старият доктор влезе със свещ в ръка при мен, започва да ме разпитва какво е станало, защо плача и да ме утешава с най-обикновени, дори безсмислени, но топли думи:

— Нищо, дете, нищо. Обикновена нервна криза. Ще мине, дете мое. Ах, горкото момиче, ах!

Докато се тресях в леглото със сълзи на очи и ридаех глухо с отворени уста като някоя птичка, която се задушава, моят стар приятел се обърна към прозореца и се закани с юмрук в тъмното на някого в далечината: