Решат Гюнтекин - Чучулигата

Обаче лицето му беше загрижено, очите замислени. Отбелязах със страх, че не ми харесва лицето му. Той сви рамене с раздразнение:

— Остави ме на мира. Пътувал съм цели четири часа, капнал съм от умора. Не ти ли стига, че съм дошъл да ти помогна като лекар? Да не искаш на всичко отгоре да се докарвам?

При сериозни болести докторът винаги биваше такъв груб и нервен. Като избягваше да ме гледа в лицето, той каза:

— Няма нужда, но за всеки случай ще извикам един-двама познати лекари. Намери ми бързо молив и хартия.

Днес всичките ми работи вървяха наопаки. От сутринта досега три пъти изпращаха прислужничката от училище. Дошли са двама души от училищното настоятелство и един инспектор. Искали да питат нещо.

Готвех се да изругая и да изгоня жената, която дойде да ме повика последния път, но Хайруллах бей се нахвърли ядосан върху мен:

— За какъв дявол си ми тук? Хайде иди си гледай работата. Не ми стига умората и другата грижа, че ще седна да се занимавам и с теб. Хайде обличай си наметалото бързо и марш да те няма! Ако останеш тук, само ще ми пречиш. Кълна се, че иначе ще си взема шапката и ще се махна оттук.

Старият доктор каза това с такъв строг и категоричен тон, че не беше възможно да не му се подчиня. Не посмях да възразя нищо и отидох в училище, като проливах сълзи зад воала.

Министерството на просветата не може да ми плати жертвата, която направих този ден, дори да ми даде богатствата на целия свят. Инспекторите обикаляха от клас в клас, изпитваха учениците, преглеждаха тетрадките и питаха хиляди най-различни неща. Виеше ми се свят и просто не знам как съм могла да мисля и да отговарям на зададените ми въпроси. Денят преваляше, а те все не свършваха.

Най-после един от тях забеляза моето окаяно състояние:

— Да не сте неразположена, госпожице? По лицето ви личи, че ви е зле.

Не можах да се овладея повече. Наведох глава и поставих ръце на гърдите си така, сякаш измолвах милост:

— Детето ми умира!

Те ме съжалиха, казаха куп безсмислени съчувствени думи и ми разрешиха да си отида.

Пътят от училище до в къщи е най-много пет минути. Но аз го изминах за половин час, а може би и за по-дълго време. От сутринта толкова се тревожих и ядосвах, че не ме оставят да си ида, а сега не ми се прибираше в къщи. Подпирах се на стените по тихите улици и сядах на камъните пред чешмите като уморените пътници.

Зад отворените прозорци на квартирата ми се виждаха глави на чужди мъже. Онбашъ ми отвори вратата. Не смеех да питам какво става, молех го с очите си и с цялото си тяло да не ми казва нищо. Но той изтърси съвсем неочаквано:

— Бедното дете, болничко е… Да се надяваме, че аллах ще му даде здраве…

Таванът над мен се залюля. На стъпалата се показа доктор Хайруллах бей. Той беше гологлав, разгърден и със запретнати ръкави.

— Кой дойде, Онбашъ?

Бях се отпуснала безсилна на едно стъпало. Докторът ме забеляза в тъмното преддверие, спря се и рече объркан:

— Ти ли си, Фериде? Добре, дете, добре. — После пристъпи бавно към мен. Видът ми показваше, че знам всичко. Докторът ме хвана за ръцете и продължи задъхан. — Потърпи дъще, стискай зъби. Надявам се, че с помощта на аллаха ще я спасим. Сложихме й серум. Правим всичко, което е по силите ни. Аллах е велик, не бива да губим надежда.

— Докторе, разрешете ми да я видя — помолих го аз.

— Сега не, Фериде, след малко. В момента тя е в безсъзнание. Кълна се, че не се е случило нищо. Честна дума, тя само малко се унесе.

— На всяка цена ще я видя, докторе. Нямате право — протестирах упорито. После въздъхнах и прибавих: — Аз съм по-силна, отколкото мислите, не бойте се, няма да правя глупости.

Хайруллах бей малко се позамисли и кимна глава в знак на съгласие:

— Добре, дете, но не забравяй, че с безполезни охкания и вайкания можеш да разтревожиш болната.

Когато се примириш с неизбежното, колкото и тежко да е то, ставаш покорен. Като влизах в стаята, облегнала глава на рамото на Хайруллах бей, сърцето ми не трепна и в очите ми нямаше капчица сълзи.

Оттогава минаха седемдесет и три дни, дълги като седемдесет и три години. Все още виждам стаята пред очите си такава, каквато беше. Вътре имаше двама млади лекари с разкопчани ризи, запретнати ръкави и една възрастна жена. Лъчите на слънцето, което клонеше към залез, проникваха през листата на дървото и изпълваха стаята със светлина и живот. Вън пееха птички и щурци, в далечината свиреше грамофон. Стаята беше разхвърляна: по столовете и етажерките се търкаляха куп шишета и памук, по пода и стените имаше най-различни вещи на Мунисе. В единия ъгъл на огледалото — китка цветя, набрани с нейните ръчички от градината на доктора, върху поставката — шепа цветни камъчета и мидени черупки, които е събирала от брега на морето, под един стол — едната й обувка, на стената — един от нейните портрети, които съм рисувала в град Б. (онзи с венеца от полски цветя на главата и Мазлум в ръцете), най-различни мъниста, парцалчета, стъклени обеци, пощенски картички с изображение на невеста с воал — всевъзможни невинни и неизбежни неща, които може да обикне едно детско сърце.