Решат Гюнтекин - Чучулигата

— Вие сте деца на две сестри и, кажи-речи, сте брат и сестра. Фериде няма брат и ти за нея в действителност си по-голям брат, Кямран. Кажи: „Добре дошла!“ на сестра си.

Кямран все още мълчеше. Той се наведе леко, докосна с устни косата на Фериде и рече съвсем тихо, сякаш шепнеше на ухото й:

— Не мога да намеря думи, с които да изкажа щастието си, че ви виждам отново, Фериде ханъм.

Тези думи ободриха Фериде. Тя рече със своя чист мелодичен глас, в който сега трептяха едва забележими тъжни нотки, подобно на звъна на леко пукнат кристал:

— Благодаря, Кямран бей! И аз съм много доволна.

— Кога пристигнахте?

— Днес към обед. Преди десет дни бях в Истанбул. Там научих, че в къщи няма никой. А така много исках да видя лелите си и всички ви. Може би някои от тях също искат да ме видят, си казах аз. Пък и колко път е до Текирдаг за хора, които са свикнали да странстват, не е ли така, Кямран бей?

Мюжгян отново се намеси:

— Добре, но няма нужда от такива обръщения като „ханъм“, „бей“ и подобни официалности. Кокто казах преди малко, вие сте почти брат и сестра. Дори струва ми се, Фериде, че по-правилно ще е да наричаш Кямран „брат“.

И двамата сведоха очи към земята. Фериде попита тихо:

— Вярно, Кямран, разрешаваш ли да те наричам „брат“?

В очакване на отговора тя не гледаше Кямран, а рееше поглед в тъмнината, в която прехвръкваха светулки. Кямран отговори с обида в гласа:

— Нека бъде така, както ти диктува сърцето, Фериде.

Сега вече разговорът потече спокойно. Фериде разказа с няколко думи за своето пътуване:

— В Истанбул имах малко работа. После, както ви казах, много ми се искаше да ви видя. Зет ви, докторът, ми разреши да отсъствам два месеца. Много съм доволна, че намерих и лелите си, и вас в добро здраве. Само че теб те сполетяло нещастие. Научих това още в Истанбул. Просто съм покрусена, Кямран. Да загубиш съпругата си за толкова късо време! Какво нещастие! Но ти имаш син. Дано аллах даде дълъг живот на Неждет. Колко е хубав, Кямран! Толкова го обикнах, че още с пристигането си се сприятелих с него. Досега той беше в скута ми. Аз и без това умея бързо да се сприятелявам с малките.

Колкото повече говореше Фериде, толкова повече се увличаше. Движенията й отново започнаха да придобиват лекотата, присъща на някогашното палаво момиче.

За младия човек беше такова щастие да слуша нейния глас, да гледа нейните мълвящи устни и светещи в тъмнината зелени очи, че не мислеше за нищо. Дори и през ум не му минаваше, че тя е жена на друг, че това щастие ще се превърне отново в сън след месец — месец и половина. Той се страхуваше само от едно: да не забележат в къщи, че си е дошъл. Както всичко, от което се страхуваше, така и това най-после се случи. Нериман беше първата, която ги забеляза край вратата. Младото момиче съобщи със звънкия си глас, че Кямран е пристигнал, след това изтича при тях, прегърна отново Фериде и каза:

— Бате Кямран е свидетел, че не съм те забравила, како Фериде, с него си говорехме най-често за какичката с червената рокля. Не е ли така, бате Кямран?

Вечерята се превърна в угощение. Азиз бей, който се глезеше по време на хранене като децата, казваше:

— Ах, Чучулиго, просто се бях разболял по теб. Плачеше ми се, като си спомнях твоя глас. Не съм предполагал, че те обичам толкова много.

Чучулигата, която се върна в своето гнездо след толкова години — един прекрасен ден, когато бяха престанали да се надяват, че ще я видят вече, — донесе със себе си не само радост, но и част от миналите дни, пълни с нежност я любов. Всички лица се смееха, радостта във всички сърца трептеше като нощните пеперуди и мушички, които бяха влезли през прозореца и се въртяха около лампата. Само към края на вечерята Бесиме ханъм се разплака ненадейно, като казваше нещо съвсем незначително. Но тя веднага изтри сълзите си.

— Нищо, нищо, спомних си за Гюзиде — каза тя.

Фериде, която даваше грозде на сина на Кямран, седнал на коленете й, наведе глава, скри лицето си за миг в русите къдрици на детето и толкова. После отново се възвърна предишното й настроение.

По едно време Бесиме ханъм започна да говори за Неджмие, която живеела заедно с мъжа си в Трабзон.

— И тя, горката, е с наранено сърце. Миналата година почина дъщеричката й от дифтерит.

Фериде въздъхна дълбоко:

— Знам колко е тежко това, лельо. И моята малка умря от същата болест.

Всички, които бяха на масата, се спогледаха.

— Ти си имала дете? Не знаехме — забеляза леля Айше.