Решат Гюнтекин - Чучулигата

Когато тя разказваше нещо, което се е случило край някаква река, Кямран затвори очи и си помисли: „Дали не е край онзи водопад, където е поставяла главата си на коленете на любимия и го карала да свири на тамбура, като го гледала в очите?“

Чучулигата разказа някои незначителни, безинтересни моменти от своя живот, а после сякаш се сети изведнъж и добави:

— Кямран, аз още не съм ти показала снимката на съпруга си.

Тя протегна към него един златен медальон, който висеше на тънка златна верижка около шията й.

Младият човек пое снимката, като се мъчете да прикрие своята бледност и да не трепери. Фериде протегна глава, за да погледне снимката заедно с него, и доближи лицето си до лицето му.

— Погледни това лице, Кямран. Какво благородство, каква красота, нали?

Младият човек наблюдаваше скрито Фериде. Тя гледаше снимката с такава дълбока любов, че не забеляза това.

Тази минута беше минута на най-тежко страдание и недоволство в живота на Кямран. Значи, фината, нежна и невинна красота на Фериде бе станала плячка на този беловлас, недодялан и едър старец?

Пред очите му оживя една влудяваща го картина. Той видя Фериде да се измъчва в обятията на този старец, в полузатворените зелени очи да текат сълзи и да се търкалят по изгарящите от срам бузи, устните да тръпнат умолително за пощада.

Чучулигата сякаш почувства това инстинктивно, без да го погледне, разкърши леко рамене, върна бавно медальона на гърдите си и рече:

— А сега ще ми разрешиш да те оставя, Кямран. Струва ми се, че днес ще имаме гости.

Бяха изминали десет дни, откакто Чучулигата се върна в гнездото си.

Азиз бей повтаряше всяка вечер:

— Забелязахте ли, деца? Нашият дом се преобрази. Чучулигата този път прилича на лястовичка. На своите криле тя сякаш донесе пролетта. Жалко, че свърши още един ден.

Фериде се смееше.

— Няма страшно, свако. След няколко години пак ще ми разрешат да ви дойда на гости. Не се тревожете. При това остават още толкова много дни. Защо да си разваляме настроението отсега?

Предишната Чучулига се бе върнала. Тя разцъфтяваше от ден на ден като напъпил цвят, който се радва на слънцето след прекарана буря.

Фериде отново оглави дружината от малките в къщи. Всички деца, като се започне от тригодишната дъщеря на Мюжгян и Неждет, който беше малко по-голям от нея, та се стигне до седемнадесетгодишната Нермин, се привързаха към нея. От сутрин до вечер тичаха подире й, огласяха цялата къща със смях и весела глъчка.

Децата понякога прекаляваха и възрастните се сърдеха, но в същото време се радваха. Въпреки всичко Фериде и Кямран бяха стари годеници. В първите дни всички се бяха уплашили, че раните, зараснали в продължение на пет години, могат да се отворят отново. Но като гледаха безгрижната веселост на Фериде и тихото и безметежно щастие на Кямран, който, изглежда, не искаше нищо друго, освен да я вижда отдалеч, започнаха да се успокояват.

Впрочем околните продължаваха да действат предпазливо, опитваха се да засилят отново някогашните чувства на „големия брат“. Както хората стъпват на пръсти в стаята на болен, унесен в сън, така и те се страхуваха да не събудят с някоя излишна дума спомените за това тъжно минало.

— Не е ли възможно да ни погостуваш малко повече? — питаше Азиз бей от време на време.

— Невъзможно, свако, така или иначе, Чучулигата е майка в друго гнездо. Там я чакат — отговаряше Фериде, като се натъжаваше винаги, когато ставаше дума за заминаването й.

Кямран най-силно се трогваше от голямото приятелство между Фериде и Неждет. Човек можеше да ги раздели едва тогава, когато малкият заспи в ръцете на Чучулигата.

Един ден Кямран чу Фериде да се препира с момченцето.

— Кажи още веднъж леля, леля, леля… — караше тя Неждет, като се смееше.

Но Неждет не я слушаше и повтаряше упорито, като клатеше русата си главичка:

— Мама, мама, мама…

— Остави го, Фериде, нека те нарича така. Бедничкият, изглежда, има нужда от това — каза Кямран с известен страх.

Фериде се наведе, без да отговори нищо, и дълго милва главата на детето.

Една сутрин Кямран се събуди от леки удари на камъчета по капаците на прозореца. Той знаеше, че така може да го буди само Фериде. Чучулигата го канеше пак на закуска под големия орех. Освен млякото, което вече имаше хубав аромат на круши, както беше обещала още първите дни, тя беше приготвила мънички провинциални питки и някакво розово сладко.