Решат Гюнтекин - Чучулигата

— Обещавам, Фериде, но Нермин е още дете…

— Може да е дете — възрази Фериде с лек укор в гласа, — но сърцата на тези деца съвсем не са такива, каквито ни се струват.

След тези думи млъкнаха и продължиха да вървят един до друг, без да си говорят.

Вятърът отслабваше, а те забавяха крачки. И двамата се страхуваха, че пътят ще свърши скоро. Кямран мислеше с тъга: „Преди малко природата ми се струваше мъртва, а себе си смятах за излишен. Но сега обстоятелството, че защитих от вятъра това малко, нежно и хубаво същество под бледорозовото детско наметало, ме направи невероятно щастлив. Така можеше да бъде цял живот. Стига да исках, аз можех да направя щастливо това малко създание и сам да бъда щастлив. Уви…“

Фериде вървеше, потънала в своите мисли, и все повече и повече забавяше крачките си. По някое време езикът й отново се развърза и тя започна да бъбри несвързани неща:

— Въпреки всичко тази малка промяна на въздуха и обстановката ми подействаха ободрително. Вероятно ще ми стигне за една-две години. После, когато ми се прииска да видя лелите си и всички други близки хора, пак ще прескоча… Така ще минат годините, косите ми ще започнат да побеляват, а естествено и твоите… Все пак ще бъдем доволни, че се виждаме и ще се разделяме може би с по-малко тъга… А и занапред може да си дойда и завинаги, нали? Всичко е възможно. Тогава ти ще бъдеш за мен истински брат. Когато старите започнат да напускат един по един този свят, тогава ще започнем взаимно да се ценим по-добре, няма да забелязваме незначителните, дребните грешки. Така последните години от живота си можем да прекараме там, където премина нашето детство…

Невидимата пукнатина в кристала на гласа й стана по-дълбока, в думите й зазвуча скръбта на човек, който прави завещание…

По пътя срещнаха просякиня с дете. Малкото тичаше босо около Фериде и милваше полите й със слабичките си мършави ръчички.

Кямран спря и им даде пари. Фериде, която беше свикнала да общува с малките клетници, не се погнуси да помилва главата на детето. Когато си тръгнаха, просякинята ги благослови:

— Аллах да не ви разделя един от друг, аллах да даде живот и здраве на хубавата ти жена.

Те се спряха неволно. Кямран попита с болка, събрана в погледа:

— Чу ли какво каза жената, Фериде?

В отговор на този въпрос тя пророни две едри сълзи. Продължиха пътя си, като не смееха да се доближат повече един до друг.

Пристигнаха по тъмно. Времето беше поутихнало. Вятърът не виеше както преди. След продължителна умора дърветата бяха заспали спокойно като сенки. Отсрещните скали припламваха и гаснеха с лека седефена светлина, която се излъчваше сякаш от самите тях.

— Още е рано, Фериде. Не са се върнали от града. Искаш ли да се разходим до онези скали?

Фериде наведе глава и изрече с отпаднал глас:

— Моля да ми разрешиш да се прибера, Кямран. Ще отида да се преоблека. Главата ми се замая от този вятър.

Бледорозовото наметало, което преди малко се виеше като живо същество около жизнерадостното гъвкаво тяло на Фериде, трептеше, изхвръкваше от нейните рамене и прегръщаше невъздържано, елегантно, буйно коленете й, сега висеше безпомощно на раменете й.

Сякаш останала без сили да продължи пътя си, тя се отпусна на един камък от вътрешната страна на вратата и започна да чертае с чадъра си по пясъка дълбоки като нейната безнадеждност и начупени като нейния живот черти.

Когато след малко усети, че Кямран, който също бе седнал до нея, опира рамото си в нейното рамо и взема ръката й, тя се разтрепери леко и започна да се оглежда безпомощно наоколо. Отначало помисли да избяга, но после се отказа.

Кямран чу как Фериде въздъхна дълбоко няколко пъти и видя, че блясъкът на дива ярост, който отначало блесна в очите й, се смени с покорна смиреност. Тя беше отпуснала ледено студената си ръка в ръката на своя бивш годеник. И двамата затвориха очи. „Тази ръка, която трепери в моята, е ръката на Фериде. Значи могат да се осъществят и онези мечти, които човек не смее дори да сънува“ — мислеше Кямран, пред взора на когото проблясваха искри. Той отвори очи. Фериде въздишаше от време на време като дете, което е заспало с хлипане, и скланяше на рамото му своята натежала глава. В нейното държане и в начина, по който отпускаше ръцете си, имаше печална смиреност. Кямран чувстваше как при всяко движение тя се притиска по-силно в него и по-силно стиска ръката му, Младият човек, без да знае защо, каза едва чуто:

— Обичам Гюлбешекер!