Решат Гюнтекин - Чучулигата

Мюжгян продължаваше да разказва с нарастващо вълнение и огорчение:

— Ах, Кямран, да беше чул как Фериде ми разказа тези неща, как страда и колко сълзи на отчаяние проля в моите обятия! Особено последните й думи няма да забравя никога в живота си. Фериде каза: „Не ми е възможно да разкажа с какви объркани чувства напуснах семейното огнище, с какви страдания е изпълнен моят живот, какви тежки обстоятелства са ме принудили да се омъжа. Ако жена, стигнала двадесет и петте, прекарала част от последните пет години в приключения, а друга част в семейство, при съпруг, твърди, че е девица, че до нейното лице и нейните очи не са се докосвали мъжки устни, всички ще й се смеят в лицето. Всички ще кажат за нея, че е обикновена лъжкиня, нали, Мюжгян? Аз не съм в състояние да докажа противното. Нямам какво друго да кажа. Не знам какъв е този пакет, който докторът остави за Кямран, но той може да съдържа нещо, което не заслужава внимание. Изпълних последното желание на доктора с цената на толкова страдания и мъки, че не ми останаха сили да предам лично този пакет. Предай го утре на Кямран, след като се кача на парахода, след като всичко бъде свършено.“

Мюжгян млъкна. Тази млада жена, която проявява такова спокойствие и търпение дори в най-трагичните моменти, че просто изглежда безчувствена, сега плачеше като дете. Тя каза, като протегна своите треперещи ръце:

— Не бива повече да я оставяме, Кямран. Ако трябва, ще я задържим насила. Независимо от всичко, което се случи в миналото, отсега нататък вие не бива да се разделяте. Аз виждам, че и двамата не ще издържите повече така.

Кямран се беше вцепенил. Тази надежда беше прекалено голяма за мечтател, който е хранил болната си и объркана душа месеци наред с най-незначителни мечти и избледнели спомени. Той се оглеждаше в тъмнината и току премигваше с нищо неразбиращи, празни очи на болен, свестил се след продължително безсъзнание.

Мюжгян извади изпод шала си голям плик, подпечатан с червен восък, и каза:

— Поверявам ти го още сега въпреки обещанието, което дадох на Фериде.

Тя започна да оправя шала си с намерение да напусне стаята. Кямран я спря с едно движение на ръката:

— Мюжгян, имам молба към теб. Ти бе най-близка и се интересуваше от нашата история. Нека отворим този плик заедно и видим какво има вътре.

Докато Мюжгян палеше газената лампа на масата, Кямран отвори плика. Вътре имаше едно писмо и втори голям плик. Писмото, написано с едри букви, бе адресирано до Кямран:

„Кямран бей, синко,

Човекът, който ви пише това писмо, е самотен и саможив старец, посветил една част от живота си на книгите, а друга — на ранените в този хаос, наречен живот. Много преди писмото ми да е стигнало във вашите ръце, аз ще съм свирил отбой на този позорен свят. Правя си труд да напиша тези редове в сетния си час, озарен от надеждата да помогна за последен път на една клета жена, която много обичам. Слушайте:

Един ден в стара къща на забутано село срещнах случайно едно малко истанбулско момиче, чисто като светлината, хубаво като мечта. Представете си какво бихте изпитали вие, ако отворите прозореца си посред зимна нощ, когато вали сняг на парцали, и в тъмнината чуете песен на славей. Ето в онази минута аз изпитах същото чувство. Коя ли проклета съдба или случайност беше захвърлила в бунището на това тъмно село тази невинна, нежна, благородна девойка, това прекрасно творение на природата? Докато сърцето й плачеше, очите и устните й се смееха. Тя се мъчеше да ме залъгва с празни приказки за саможертва. Ех, бедно малко момиче! Мислиш, че както твоят нехаен, глупав любовник, когото си оставила в Истанбул, ще повярвам на твоите приказки? Разбрах всичко от нейните сънни като на недоспало дете очи, от разсеяността, с която вървеше, без да забелязва къде стъпва, от нейните устни, които сякаш потръпваха под невидимите целувки на въображаеми устни, от нейните движения, които оставяха у човека чувството, че се притиска в мечтаните обятия…

Дотогава често си спомнях с безкрайна нежност за Меджнун от старите приказки, който тръгнал да търси своята Лейля 63 63 Лейля и Меджнун — герои на източна легенда, синоними на беззаветна любов и вярност. из пустините. Но оттогава насам забравих него и започнах често да си спомням за тази малка, невинна, благородна и нежна като коприна съвременна Лейля, с бистри зелени очи, тръгнала да търси своята бленувана любов в осеяните с гробища тъмни села.

След две години я срещнах повторно. Мъката й не бе намаляла, продължаваше да терзае душата й, а тя линееше. Още се питам защо в деня, в който я видях за първи път, не я вързах за седлото на коня си и не я закарах в Истанбул, в нейното семейство. Моя грешка.