Решат Гюнтекин - Чучулигата

— Не се приближавай, момиче, страх ме е. Кълна се, че ще отворя прозореца и ще викна приятелите на помощ. Бива ли на тази възраст.

Не слушах повече, тръгнах да бягам от стаята, но не зная защо, внезапно се върнах, вслушвайки се в една от ония повели на сърцето си, на които винаги съм се подчинявала.

— Татко, татко мой! — извиках аз и се хвърлих с плач в обятията му.

Той също разтвори ръце и отговори с глас, идващ от дълбочините на сърцето му:

— Дъще, дете мое.

Радостта, която изпитах в тази минута от бащинската целувка по челото си, няма да забравя никога.

Когато влязох в стаята си, аз плачех и се смеех едновременно. Вдигнах такъв шум, че докторът бе принуден да почука на стената между двете стаи и да извика:

— Ще събориш къщата, момиче, какъв е този шум? Клюкарите, които живеят наоколо, ще обвинят мен. Този дъртак, ще кажат, не оставя момичето на мира цяла нощ.

Всъщност той вдигаше не по-малък шум от мен. Ходеше назад-напред из стаята и си говореше сърдито на висок глас:

— Господи, запази честта и целомъдрието ми от днешните момичета!

През нощта се събуждахме може би десет пъти — той в неговата и аз в моята стая. Удряхме стената и се безпокояхме един друг, като подражавахме на петли, птици и жаби.

Така мина първата ми брачна нощ. Моят доктор е човек с толкова чисти чувства и с такова непорочно сърце, че не беше намерил за необходимо дори да ме предупреди, че тази сватба е фиктивна. Колко суетна е моята душа в сравнение с неговата, боже! В дните на нашата благородна дружба той бе забравил, че е мъж, но аз не забравих, че съм жена. Повечето мъже са много лоши, жестоки. Това е факт. Но малка, много малка част от тях живеят само със сърце и ум и тяхната душевна чистота не е възможно да се намери нито в една жена.“

Фериде можа да заспи едва на разсъмване. Събуди се по-разнебитена и уморена, отколкото вечерта. Слънцето се беше издигнало доста високо, часът минаваше единадесет. Тя скочи от леглото с лек вик на тревога като децата, които са закъснели за училище.

Мюжгян се занимаваше с нещо в коридора.

— Браво, Мюжгян. Защо ме оставихте да спя толкова до късно в деня на заминаването ми? — каза Фериде със сърдит глас.

— Влизах няколко пъти в стаята ти, но ти спеше толкова дълбоко, че не ми даде сърце да те събудя. Освен това казаха, че било малко съмнително дали щяло да има параход. В Мраморно море бушува буря — отговори Мюжгян спокойно както винаги.

— Каквото ще да става, аз трябва да си вървя.

— Казах на татко. Той отиде на пристанището да уреди твоето заминаване. „Тя да бъде готова. Ако дойде параход, ще изпратя кола или ще дойда да я взема“ — каза той.

Фериде не си представяше деня на своето заминаване така. Като гледаше, че Мюжгян се занимаваше с детето си, че лелите си говорят и се смеят както всеки друг ден, тя се чувстваше оскърбена, сърцето й се пълнеше с обида, че й се отделя толкова малко внимание. Кямран също не се виждаше.

— Фериде — каза поверително между другото Мюжгян. — Направих ти услуга. Успях да отдалеча Кямран от къщи. Той се съгласи на тази жертва, за да не те измъчва повече.

— Кямран изобщо ли няма да се върне?

— Май ще дойде на пристанището да се сбогува с теб. Ти, вярвам, си доволна от това.

Фериде се замисли с тъжни очи и разтреперани устни. Тя отговори, като натискаше с пръст слепоочието си на онова място, където я болеше:

— Разбира се, добре си направила, благодаря ти.

Като благодареше на Мюжгян с куп безсмислени думи, в които се прокрадваше обида, Фериде чувстваше, че и любимата й приятелка от детството умира завинаги в сърцето й, че никога вече не ще може да се помири с нея.

Когато наближи обяд, пристигна покана да гостуват в едно съседно лозе. Кметът на града, който се канел вече да слиза в зимната си къща, искал да даде последен прощален обяд на своите съседи по лозе и на Фериде.

— Как така? Нали ще дойдат да ме вземат за парахода? — възрази Фериде.

— Не е прилично, Фериде. Пътят дотам е само пет минути. И без това няма какво да се готвиш толкова много. Вземи си наметалото още отсега и толкоз — казаха лелите.

Тя наведе глава, за да не погледне в лицето тези лели, които бяха почти майки за нея, но днес й обръщаха по-малко внимание, отколкото на болна котка, и отговори:

— Добре, така да бъде.

Часът беше три. Фериде, която наблюдаваше пътя, застанала до една асма с пожълтели листа, каза на Мюжгян:

— Идва една кола, Мюжгян, струва ми се, че е за мене.

Но тъкмо в този момент иззад дърветата край брега на морето се зададе параход.