Гено Генов: От изследване на разрушителните инстинкти към психография на социалната престъпност

Отхвърлил игото на упорития системен труд, влюбеният Зола пренебрегва при писането на „Човекът-звяр“ грижата за хармоничното съчетаване на две разнородни теми в структурата на творбата и за прецизната обработка на някои сцени. В психологията на персонажите липсва зрялост и убедителна обоснованост. Всеки от тях се отдава свободно на инстинктите си, независимо дали е жертва или победител в борбата с наследствените си слабости.

Зола дълго се колебае, преди да избере заглавие за новия си роман. В предварителните си скици той е нахвърлял около шестдесет варианта. В писмо до Ван Сантен Колф от 6 юни 1889 г. писателят признава: „Що се отнася до заглавието «Човекът-звяр», то много ме измъчи, търсих го продължително време. Исках да изразя следната идея: пещерният човек все още живее в човека на нашия век. У нас все още има нещо от далечния ни прародител. Отначало бях избрал заглавието «Връщане към атавистичното», но ми се стори твърде абстрактно и не ми се поправи. Предпочетох «Човекът-звяр», малко по-неясно, но много по-широкообхватно. Заглавието ще се възприеме изцяло едва след като бъде прочетена книгата.“

Няколко дни след излизането на последния откъс от романа в подлистника на „Ви попюлер“ Жюл Льометр признава в статията си, публикувана на 8 март 1890 г., във вестник „Фигаро“, че в последната творба на Зола се чувствува нов полъх: „Стремя се да определя истински великото в този роман. Той прилича на паметна бележка за отдавна минали времена. Сред нас наистина има зверове и техният брой е неизвестен. Самите ние, вярващи, цивилизовани, начетени и артистични по дух, изпитваме пориви на любов или омраза, на похот или гняв, които идват от твърде отдалечени от нас епохи. Ние все още не знаем на какви скрити инстинкти се подчиняваме. Нашите немощни и преходни личности са само безкрайно малки вълнички в океана от безлики, вечни и слепи сили, вълнички, под които постоянно се усеща бездната. Общо взето, именно това изразява «Човекът-звяр» е меланхолична и сурова величественост. Романът е една предисторическа епопея, поднесена под формата на история от нашата съвременност.“

Много по-щедър във възхвалата на поетическия талант на романиста Зола, проявен в „Човекът-звяр“, е Анатол Франс, който пише в броя от 9 март на вестник „Тан“ възторжен отзив за новата творба от поредицата „Ругон-Макарови“: „Не и не! Този човек е поет. Геният му, величав и простодушен, твори незабравими символи. Той създава нови митове. Гърците са създали Дриадите, той създава Лизон: тези две създания са равностойни и еднакво безсмъртни. Той е великият лирически поет на нашето време.“

На 14 март във вестник „Монитьор юниверсел“ се появява рецензия от Рьоне Думик, който упреква автора на „Човекът-звяр“, че описвал „мъжете и жените като диви животни“, подвластни единствено на „половия инстинкт и инстинкта да се убива“. Но въпреки многобройните злонамерени нападки, с които Думик се нахвърля срещу последната творба на създателя на „Ругон-Макарови“, в края на статията си той се чувствува задължен да даде справедлива оценка на аналитичния усет на писателя реалист: „… И все пак в романа има много повече философия, отколкото предполагате. Защото господин Зола, прозорлив анализатор на човешката душа, прониква до най-неясните дълбини в съзнанието на своите персонажи, стига чак до инстинкта, идващ от много далеч, от най-древни времена, когато първобитният човек е обикалял горите и е задоволявал единствено потребностите си на кръвожаден звяр.“

Самият Зола не крие задоволството си от постигнатото в романа „Човекът-звяр“. В писмо до свой приятел той споделя: „Не бих могъл да ти преразкажа последователно сюжета, тъй като е доста заплетен, по многобройните му зъбни колела се зацепват дълбоко едно в друго. Много съм доволен от постройката на плана, който е може би най-обработеният, който съм създал, искам да кажа план, в който различните части се основават една на друга при възможно най-голяма усложненост и логическа последователност. Оригиналността е, че историята се развива от единия до другия край по железопътната линия Париж-Хавър, собственост на Западната компания. В нея се разнася непрекъснат тътен на влакове — това е прогресът, който преминава в направление към двадесети век, и всичко се съпътствува от една отвратителна, загадъчна драма, за която никой не се досеща. Твърдя, че човекът-звяр е вътре в цивилизацията.“