Нийл Геймън - Звезден прах

Избуха още веднъж.

— Това изобщо не е бухал — сърдито се обади тя в ухото му. — Може да е снежна сова или пък ушата. Ако си затъкна листа в ушите, може дори да си представя, че е улулица. Но не е бухал.

Дънстън сви рамене и се ухили глуповато. Самодивата седна до него. Присъствието й го омагьосваше: вдишваше я, усещаше я през порите на кожата си. Тя се долепи до него.

— Вярваш ли, че си омагьосан, хубавецо?

— Не знам.

Тя се разсмя и звънкият й смях се понесе като музика над скалите и камъните.

— Не си омагьосан, красивото ми момче. — Излегна се по гръб на тревата и впери поглед в небето. — Твоите звезди кои са?

Дънстън легна до нея на студената трева и се загледа в нощното небе. В звездите определено имаше нещо необичайно: може би цветът им беше по-наситен, защото блещукаха като скъпоценни камъчета; може би беше броят им, съзвездията; имаше нещо странно и прекрасно в звездите. Но тогава…

Лежаха един до друг и гледаха небето.

— Какво искаш от живота? — попита самодивата.

— Не знам — призна Дънстън. — Май искам теб.

— Аз си искам свободата.

Дънстън посегна към сребърната верига, която оковаваше китката и глезена й и се губеше в тревата. Дръпна я. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше.

— Направена е от котешко дихание, рибешки люспи и лунна светлина, смесени със сребро — каза тя. Не може да се скъса, докато не се изпълнят условията на заклинанието.

— О! — Той пак легна на тревата.

— Не би трябвало да ми пречи, защото е много, много дълга; но се дразня, защото знам, че я има, и освен това много ми липсват бащините ми земи. А и вещицата не е от най-добрите господарки…

И млъкна. Дънстън се наведе над нея, погали я по лицето и усети по пръстите си нещо горещо и мокро.

— Ей, ти плачеш!

Тя не каза нищо. Дънстън я придърпа към себе си и се опита да изтрие сълзите й с голямата си ръка; след това се наведе над разплаканото й лице и плахо, защото не беше сигурен дали постъпва правилно, я целуна по горещите устни.

Тя се поколеба малко, но разтвори устни и езикът й се плъзна в устата му, и Дънстън окончателно и безвъзвратно се изгуби в нея под странните звезди.

Беше се целувал и преди, с момичета от селото, но не беше стигал по-далеч от това.

Ръката му напипа малките й гърди под копринената рокля и докосна твърдите зърна. Тя се притисна към него като удавник и започна да съблича ризата и бричовете му.

Беше толкова дребна, че той се уплаши да не я нарани, дори да не я счупи. Нямаше такава опасност. Тя се загърчи и застена под него, пое дълбоко дъх, повдигна се и го насочи с ръка.

Обсипа лицето и гърдите му със стотици парещи целувки, претърколи се върху него, възседна го, изстена и се разсмя, потна и хлъзгава като змиорка, а той се извиваше и влизаше в нея, и ликуваше, изпълнен изцяло от нея и ако знаеше името й, щеше да го крещи на глас.

Накрая понечи да се отдръпне, но тя го задържа в себе си, обви краката си около него и го придърпа толкова силно, че на него му се стори, че двамата заемат едно и също място във вселената. Че в един мощен и всепоглъщащ момент са едно същество, даващо и получаващо, докато звездите избледняваха в очакване на зората.

Лежаха един до друг.

Самодивата оправи копринената си рокля и отново доби приличен вид. Дънстън със съжаление си вдигна бричовете. Стисна малката й ръка.

Потта по кожата му изсъхна и му стана студено и самотно.

Вече виждаше чертите й в сивотата на изсветлялото небе. Наоколо животните започнаха да се размърдват: конете тропаха, птиците приветстваха зората и по цялата поляна обитателите на палатките се събудиха и се раздвижиха.

— Хайде, отивай си — тихо каза тя и го погледна с тъга в очите, виолетови като облаците над глетчерите високо в зазоряващото се небе. Целуна го нежно по устата с устни, дъхащи на нектар от къпини, стана и се прибра във фургона зад сергията.

Замаян и самотен, Дънстън тръгна през пазара. Чувстваше се много по-стар от осемнайсетте си години.

Прибра се в обора, свали си ботушите, заспа и се събуди чак по пладне.

На другия ден пазарът се разтури — Дънстън отиде пак там, — чужденците си тръгнаха и животът в Стената се завърна към нормалния си ход, който може би беше малко по-малко нормален от живота в други села (особено, когато вятърът духаше от определена посока), но като цяло беше достатъчно нормален.

Две седмици след панаира Томи Форестър предложи брак на Бриджит Комфрей и тя прие. А седмица след това г-жа Хемпсток рано сутринта отиде на гости на г-жа Торн. Двете пиха чай в дневната.