Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— Сър, моля, тук нямаш повече работа — подвикна му обаче надзирателят, — напусни плантацията или ще те накараме да се размърдаш!

— Ти ли, ти ли жълтокож подлецо! — процеди през стиснатите си зъби младежът. — Тук съм стъпил на коларски път извън твоята ограда. Излез навън, ела при мен и посмей само да ми кажеш в лицето, че трябва да се махна оттук. Ако ви е срам да бичувате момичето пред очите на един бял, добре, тогава вървете нейде другаде, може би в някоя тъмна стая или изчакайте нощта, но аз няма да помръдна от това място.

Надзирателят му хвърли поглед, изпълнен със злоба и коварство, а младата жена от верандата извика раздразнено:

— Остави го този хузиър 3 3 Хузиър (амер.) — подигравателно прозвище за жителите на Северните щати. От своя страна северняците го използват за хората от щата Индиана. — Б.пр. да стои там, щом му прави удоволствие, и се залавяй за работа! За четвърти път ли да ти заповядвам?

Джек вдигна поглед към нея. Иначе действително красивото й лице с правилни черти бе обезобразено от злоба и на него му се стори, че тя прилича по-скоро на сатана, отколкото на жена.

В този момент на верандата се появи младежът, който вчера бе излязъл с двете дами на езда — досега бе стоял до отворената врата. Той се наведе към двете сестри и, изглежда, настоятелно им зашепна нещо, обаче и двете направиха движения, означаващи отказ. По-голямата махна повелително с ръка. Надзирателят отново бе сграбчил жертвата си и Джек видя как прошепна нещо в ухото на нещастното момиче, но то се отвърна и с отвращение извика:

— Върши си мръсната работа!

— Добре, гълъбчето ми — изсмя се негодникът, — ще си го получиш! — В следващия миг бичът му изплющя върху треперещата нежна фигура на момичето и веднага върху бялата тънка материя се появи кървавата ивица — следата от тежкия камшик.

Джек почувствува как кръвта му се смразява и пръстите го засърбяха да грабне карабината и да застреля палача също като алигатора. Той разбра, че пред него се намира по-жесток звяр. Обаче в такъв случай щеше да попадне под ударите на закона на щата, в който се намираше, и не само това, но нямаше да може да помогне с нищо на момичето. Някой друг щеше да заеме мястото на надзирателя… та нали сега биеха само някакъв си негърски потомък. Джек отвърна поглед от страшната сцена и видя как двете млади дами на верандата, разхлаждани с паунови пера от малко чернокожо момиченце, гледаха с усмивка наказанието на „провинената“, облегнати на парапета. Погледът на по-голямата попадна случайно върху лодкаря, но щом срещна очите му, изпълнени с омраза и презрение, тя гордо извърна глава към госта си от Ню Орлиънс и отправи няколко думи към него. Той обаче, изглежда, се бе замислил за нещо. Не й отговори, а когато тя се обърна към него учудена и обидена, той направи пред дамите безмълвен и учтив поклон и напусна верандата.

Момичето прехапа нежната си долна устна с бисерните си зъби, а долу върху гърба на нещастницата продължаваха да се сипят удар след удар. И ето че внезапно, следвайки някакво бързо решение, господарката вдигна ръка и извика:

— Достатъчно, развържете я, мистър Хуф! Надявам се, ще запомни този урок и в бъдеще ще внимава повече.

Без да погледне надолу, тя също се оттегли в къщата, последвана от сестра си.

Момичето понесе ударите геройски. Тялото й трепереше, ала никаква гримаса по мъртвешки бледото й лице не издаваше силната болка, която я пронизваше цялата. Едва когато надзирателят свали ръка от рамото й и по заповед на господарката отпусна бича, тя се олюля, направи няколко крачки напред и рухна в безсъзнание на земята.

Мистър Хуф направи знак на няколко жени, работещи в градината, да я отнесат до леглото й, смъкна шепа листа от най-близкия храст, с които почисти камшика си, и после се отправи към малкото си жилище с такова равнодушие, сякаш бе свършил някоя съвсем обикновена работа.

На Джек така му се виеше свят, че бе принуден да се хване за оградата. Никой не му обърна повече внимание и като насън той се заклатушка надолу по тесния път, мина покрай къщата и се отправи към реката. Зад гърба му заби обедната камбана, призовавайки работещите по полята на кратка почивка, но звуците й му се сториха като гробовен звън и той се посъвзе едва когато го облъхна прохладният ветрец, носещ се над Мисисипи. Механично продължи да крачи по речния бряг, докато стигна до лодката. Мълком, без да обели дума, той постави карабината си на старото й място, върху два дървени клина, забити над постелята му, окачи до нея патронташа, хвърли ножа на леглото (беше забравил кожата на алигатора върху оградата на градината), безшумно се излегна на палубата и втренчи поглед в реката.