Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— О, не ме бийте! — замоли се в този миг тих плачевен глас, идващ съвсем отблизо, откъм групата, събрала се в градината, на която досега той не бе обърнал внимание. Едно изплашено „По дяволите!“ се изплъзна от устата му, щом забеляза там красивото момиче от блатото с насълзени очи и вързани ръце, сграбчено от грубите лапи на неколцина негри. Застаналите наблизо чернокожи се извърнаха боязливо и учудено го погледнаха, обаче в този миг той не чуваше и не виждаше нищо друго освен треперещата фигура на момичето и кръвта нахлу от сърцето в главата му с такава сила, че пред очите му притъмня, а десницата му конвулсивно стисна карабината на рамото му.

— Не ме бийте, аз съм невинна! — помоли се момичето отново. — Алигаторът се намираше близо пред мен… не го бях забелязала и когато замахна да ме удари, улучен от куршума на един непознат човек, от уплаха изпуснах нещастното малко кученце.

— Тогава ще те науча за в бъдеще да си отваряш очите! — извика откъм верандата по-голямата от двете дами. — Мистър Хуф, моля ви, свършвайте с тази работа! Слънцето започва да ме измъчва.

— О, мис Юджиния, застъпете се за мен! — простена умолително нещастницата, повдигайки вързаните си ръце към по-младото момиче.

— Няма, грозна Сали! — извика обаче то с почти детинска упоритост. — Няма, защото не си внимавала за моя беден малък Джоли и заслужаваш наказание. Просто ще си изплача очите, че го е изял някой от онези гнусни алигатори… нещастното, нещастното животинче!

Както забеляза Джек едва сега, а всичко му се струваше все още като някакъв страшен чудовищен сън, съвсем близо до момичето стоеше мистър Хуф, надзирателят, и държеше в десницата си камшика. В този миг той хвана с лявата си ръка рамото на нещастницата и замахна, готов за удар.

— Стой! — изкрещя младият лодкар и подтикнат от страх и ярост, с един скок се прехвърли през оградата, отделяща го от градината. — Стой! Да не искате да бичувате едно бяло момиче заради някакво си проклето куче?

— Какво търси този непознат човек в градината ни? — извика гневно по-голямата сестра от верандата. — Мистър Хуф, помолете го незабавно да напусне плантацията!

— И това ще стане, мис — подвикна й дръзко лодкарят, — но едва след като разбера кой ви дава тук, в Луизиана, правото да биете с камшик едно бяло момиче. Проклет да бъда, ако не…

— Бъди така добър и си спести приказките, момчето ми — прекъсна го надзирателят с презрителен поглед. — Тук никой няма намерение да бичува бяло момиче. Тази никаквица има негърска кръв в жилите си, а сега бъди тъй добър да си вървиш, защото за твое добро се надявам, че не си привърженик на аболиционистите.

— Негърска кръв ли? — възкликна Джек, в момента действително полузашеметен от това известие. — Та кожата й е бяла като сняг?

— Да желаете още нещо? — извика отгоре по-възрастната от двете дами, докато младото нещастно момиче със смъртно бледо лице трепереше под грубата ръка на надзирателя.

— И тъй да е — по дяволите! — извика младежът, щом забеляза изпълнения със страх умолителен поглед на нещастницата, втренчен в него. — Наистина искам още нещо. Проклета кривогледа маймуно, ако не бяха тези дами, щях да ти докажа с юмрука си, че си подъл, крадлив негодник. Сега обаче нямам време за това, но мога да свидетелствувам, че нещастното момиче е невинно.

— Не се нуждаем от доказателствата ви, сър — каза надменно красавицата от верандата, — бъдете така добър да напуснете градината и не се бъркайте в неща, които не ви засягат. Нали тя загуби кучето?

— Да — каза лодкарят, — но аз видях как стана. Алигаторът лежеше на пътя й, за малко щеше да го настъпи и куршумът ми го улучи изотзад в главата. Но когато той нанесе назад удар с опашката си, едва не я отнесе със себе си във водата… сигурно леко я е закачил. Съвсем естествено е да изпусне малкото псе. Ако вие бяхте там с дете на ръце, щяхте да изпуснете и него.

— Какъв грубиян! — възкликна възмутено младата жена. — Махай се оттук, иначе хората ми ще те научат как да се държиш в Луизиана. Мистър Хуф, ако този не си тръгне доброволно, незабавно изпратете да доведат шерифа.

Джек стоеше като ударен по главата. Момичето имаше негърска кръв и сега се намираше в ръцете на палачите си, и то дори не за някакво престъпление, а заради нещастен случай, за който може би самият той носеше вината. Пръстите му стискаха цевта на карабината като железни скоби. Но какво можеше да стори той в случая не само срещу тълпата, на която може би щеше да противостои, а и срещу закона? Господарят имаше пълно право да разполага с робините си, както пожелае. А милосърдие? Можеше ли да се очаква от палачите милосърдие? В този момент по знак, даден от надзирателя, се притекоха и неговите помощници, придружени от неколцина роби, и ето че Джек си припомни предупреждението на мисис Поулридж, в името на бога да не се намесва в нищо, което засяга законите и обичаите на робовладелците. Той беше достатъчно умен, за да разбере, че тук нищо не може да се постигне нито със сила, нито с думи, ето защо хвърли презрителен поглед на всички и бавно се прехвърли отново през оградата, от външната страна на която преминаваше тесен път. Но там се спря, твърдо решен да изчака края на тази дивашка сцена.