Евгений Гуляковски - Планета за контакт

— Сега може и по-бързо — каза Физикът.

Практикантът кимна и шлемът на скафандъра му смешно се килна като на механизирана играчка. Физикът бе настоял всички да облекат скафандри за безопасност, запазили се в планетния комплект, и да вземат резервни кислородни бутилки.

Хоризонтът леко се изкриви, защото Практикантът вдигна носа на кабината и ускорението веднага ги притисна върху облегалките на креслата с такава сила, че ставите им запукаха.

— Не можеш ли по-внимателно?

— По-внимателно не мога — каза през зъби Практикантът. — И така давам само триста метра в секунда.

— Това е почти десет „g“!

— Не се сърди — тихо каза Физикът, — все нещо ще измислим, в края на краищата претоварването не е най-важното, ще изтърпим…

Но Практикантът не чуваше успокоенията на Физика, мозъкът му работеше трескаво. Това приличаше на лабиринт. Едва успяваше да намери изход и веднага след това се появяваше нова стена! Ушите му бучаха от пренатоварването, кръвта пулсираше в слепоочията му като чук. Най-после той се предаде и намали ускорението. В кораба, който беше построил, нямаше противонатоварващи устройства. Не можеше да ги има по същата причина, поради която не можеше да се построи генератор на поле.

Само в замразеното състояние на дълбоката анабиоза хората можеха да понасят чудовищно големите натоварвания по време на набиране на междузвездните скорости.

Практикантът не можеше да построи сложния анабиозен комплекс и не би могъл да отмени основните закони на движението, а това означаваше, че засилването на кораба щеше да продължи с години…

— Ние вече имаме кораб — каза Физикът. — Най-важното ти вече си го направил.

Но Практикантът знаеше, че това не е най-важното. Ако все пак успееха някак да се оправят с пренатоварването, или дори да пожертват десетки години от живота си, все едно това нямаше да бъде достатъчно…

Хората се бяха учили да летят хиляди години и планетата нямаше така лесно да пусне жертвата си.

Но все пак, сега той управлява кораба и тя е под краката му, планетата, която уж отне и им подари толкова много неща.

— Намираме се в орбита на спътник — каза той колкото може по-спокойно. — По-нататък?

— Вдигни се на още около десет хиляди — помоли Физикът.

Практикантът се усмихна и послушно премести оста и посоката на полето. Той знаеше, че Физикът иска да провери дали корабът му ще го слуша там, където я няма тайнствената радиация.

Той набра на височина тези десет хиляди. Сега планетата изглеждаше като малка светла топка, която нямаше име.

— Защо досега не сме я нарекли?

— Кого? — не разбра Докторът.

— Тя не ти беше дом — каза Физикът, — а затворите обикновено са безименни.

Практикантът зави така, че слънцето, скрито зад гърба им, изгасна и те сякаш увиснаха сред звездите — незащитени от нищо късчета протоплазма.

— Можеш ли да доближиш втората планета от тази система?

— А ти можеш ли да решиш без машинка задача за движението на три и повече тела?

— А ако насочим кораба визуално и постепенно се доближим до планетата?

— Може. Но е много опасно. Ние не знаем масата й. Гравитационното й поле може да се окаже толкова силно, че после няма да мога да откъсна кораба без смъртоносно за нас ускорение. Трябва да се наблюдава и да се пресмята.

— Нали ви казах да не бързаме! Прекалено рано излязохме в открития космос — измърмори Кибернетикът.

— Какво смятате да правим по-нататък? — попита Докторът.

— Ще обиколим планетата по екватора, после по меридиана, ще се спуснем по-ниско. И — в къщи.

— Аз не за това — Докторът изтри с ръкавица изпотеното стъкло на скафандъра си.

— Е, разбираш ли… — започна Физикът.

— Позволи на мен… — помоли Практикантът. — Това е като нашата стълба. Само че, по-дълга. Може би безкрайна. Ние не знаем къде е Земята. В коя посока е. Но дори и да знаехме, нямаме машини, за да определим курса. Нямаме антигравитатори, за да избегнем пренатоварването, нямаме анабиозни вани, за да прекараме в тях дългите години, нямаме автомати, които да управляват кораба, докато ние спим.

— Автомати не ни трябват — твърдо каза Физикът.

— Защо? — попита Практикантът.

— Достатъчно е корабът да се изведе на курса, да му се придаде необходимото ускорение и да се създаде защитно поле. Всичко останало ще си върви от само себе си.

— И ще върви така двайсет години.

— Може и трийсет. Не е там работата.

— Нищо не разбирам! — изведнъж закрещя Докторът. — Можем ли, или не можем да летим към Земята?!