Евгений Гуляковски - Планета за контакт

Никой нищо не му отговори. Практикантът наведе носа на кораба и се спусна надолу с такава скорост, че дъхът им отново спря от пренатоварването. Летяха така няколко минути, преди да се врежат в газовия шлейф на планетата. Избухнаха огнени протуберанси и се завъртяха около защитното поле. Подът и стените на капсулата ситно затрепериха.

— Престани — помоли Физикът.

Когато скоростта спадна, те навлязоха в стратосферата. В тази светеща мъгла не се виждаше нищо. По границите на защитното поле току пробягваха разклонени искри. Понякога студен пламък обхващаше цялата капсула.

— На каква височина сме? — попита Кибернетикът.

— Може би пет хиляди метра, а може и десет. Завидна точност, нали? Може отпред да има скали, или астероид. В края на краищата аз не съм локатор, а обикновен човек.

— Имаш поле.

— Ако масата на препятствието е равна на масата на кораба, той целият ще стане поле. Заедно с нас.

Облаците неочаквано се разпръснаха и под тях се откри повърхността на планетата, стремително летяща насреща им. Практикантът съвсем намали скоростта. Започнаха да се забелязват отделни планински върхове, след това се мярна криволичещата брегова линия и цял час под тях се разстилаше равната синя повърхност. След това отново чак до хоризонта се ширна сивата пустиня. Еднообразието на мъртвия пейзаж беше угнетяващо. Спуснаха се съвсем ниско и сега се движеха зигзагообразно само на три километра от повърхността на планетата. Изведнъж Докторът подскочи на стола си и замаха с ръце:

— Там нещо се движи! Ето там, сред онези хълмове!

Никой не можа да види нищо. Хълмовете се мярнаха и изчезнаха. Под тях се разстилаше равно базалтово плато.

Практикантът направи рязък завой и след една минута те вече летяха обратно.

По това направление нямаше никакви хълмове. Преминаха на търсене по спирала — хълмовете сякаш бяха потънали в дън земя. Кибернетикът неволно шареше с ръце по несъществуващия пулт в търсене на координационните тумблери, носови локатори за далечно оглеждане и ругаеше през зъби.

Дълга черна пукнатина пресичаше платото.

Изведнъж на ръба й се появи дълга, подскачаща сянка.

— Дай двайсет надясно! — извика Физикът. — Мини странично над цепнатината, не му давай да се скрие!

Движещият се предмет изглежда дори не се канеше да се скрие. Като зави рязко, той се понесе надалеч от цепнатината, право към пустинята.

В облака от прах не можеха да се различат дори очертанията на онова, което се движеше със скорост поне двеста километра в час по трасе, покрито цялото с камъни и дупки.

— Е, сега вече няма да ни избяга! Спусни се!

Всичко приличаше на лов. Блестящата издължена капсула току се гмуркаше в облаци от прах. Не можеха да се доближат на повече от сто метра. Този, когото преследваха, много рязко променяше посоката на движение. Много често те губеха неизвестния предмет от погледа си и тогава трябваше да се издигат високо, за да го открият отново.

Отгоре нещото приличаше на гигантска стрела или рало, порещо през пустинята. От двете му страни като широки разливащи се струи се вдигаха плътни фонтани от прах. Те не позволяваха да се види нищо. Стрелата рязко обърна на север, към планините, над които бяха прелетели преди час.

— Така ще го изгубим — мрачно обеща Кибернетикът.

И тогава Практикантът плавно се приземи. Отначало никой не разбра какво точно се кани да направи. Капсулата меко, все едно на кънки измина около сто метра и рязко спря. С движение на ръката Практикантът изсече един люк в монолитната стена и изскочи навън.

Все още без да разбират нищо, всички скочиха след него. И чак когато видяха съсредоточеното му лице и огромното кълбо прах, което се носеше отдалече към мястото, където бяха кацнали, разбраха, че е употребил силово поле.

Това беше техният собствен робот. Без да обръща внимание на хората, той се дърпаше с всичка сила по посока на пустинята, там, където го водеше зададената му програма.

— Изключи го — помоли Практикантът. — Не мога да го удържам!

— Че как иначе! — гордо каза Кибернетикът. — Почти четиридесет тона движеща сила. — Той се хвърли право под размаханите пипала на робота, натисна нещо с пръст и всичко утихна.

— Да не се бавим повече! — предложи Физикът. — Влачеше го в кораба. — Вече е много късно и се страхувам, че в тъмното няма да намерим лагера.

И все пак те не можаха да стигнат по светло. Тъмнината ги застигна над брега на морето. Трябваше да кацнат и да пренощуват в капсулата.