Евгений Гуляковски - Планета за контакт

— Вчера написах почти за цял месец.

— Видях. Но там изобщо няма анализ на състоянието ти и на усещанията по време на експериментите.

— По време на експериментите нямам никакви усещания.

— Напразно. Най-малкото напразно не се опитваш да разбереш какво изпитваш в момента, в който…

— Работата не е в мен. Уверявам те, че не изпитвам нищо необикновено. Почти нищо.

— Тъкмо това „почти“.

— Не разбирам, защо ти е… е, в общи линии трябва да си го представя с всичките му детайли, после напрягам волята си, представям си как този мислен образец се материализира и в един момент нещо сработва. Това изисква голямо напрежение на волята и на вниманието, затова случайните мислени образи не се материализират.

Те слизаха по едно дълго около 100 м каменно стълбище, което свързваше жцлището им с дъното на клисурата, физикът тътреше краката си по стъпалата, сякаш му беше трудно да ги повдига. Райков си помисли, че той сигурно вече не е млад и че сигурно това е последната му експедиция. Но почти моментално се поправи. За всички тях това беше последната експедиция. Той упорито повтори:

— Това никому не е нужно. Вие нещо сънувате. Измислихте си забавление. Омръзна ми…

Внезапно Физикът го хвана за ръката. Практикантът се сепна, толкова непривичен беше този обикновен жест.

— За Земята не е толкова важно дали ние ще се върнем, или не.

Няколко секунди те мълчаливо стояха на последните стъпала. Нощните сенки вече бяха покрили дъното на клисурата, стълбището, клетката на подемника.

— А кое е важно? — тихо попита Практикантът. — Кое е важно за нас тогава?

— Да запазим и предадем на хората това, което ти притежаваш.

— Та аз не знам най-важното: как става това! А дори и да знаех, все едно най-напред трябва да се върнем…

— Или да предадем…

— Да предадем?

— Ами, да. Просто да предадем на онези, които някога ще долетят тук след нас. Да запазим и предадем.

— Но какво? Какво да предадем?

— И аз искам да разбера точно това. Търся през цялото време. И още бих искал да знам, с каква цел те измислиха всичко това? Не вярвам да им е толкова безразличен резултатът от експеримента.

— Ами ако Миша е прав? Ако те са искали да ни докажат нашата безпомощност?

— Не трябва да забравяме, че когато се решавали този въпрос, те са се ръководили не от нашата човешка логика, затова — едва ли ще можем да разберем докрай защо са решили така. Но на мен ми е напълно ясно едно: в тази странна игра ние трябва да спечелим поне няколко точки. Ние с Миша търсихме робота, но безуспешно. А сега той ни трябва повече от всякога.

— Искаш да го използуваш като хранилище на информация за онези, които ще дойдат тук след нас?

Физикът кимна.

— Може да го е постигнала съдбата на шлюпката?

— Не мисля. Едва ли те се интересуват от нашите механизми. Освен това, ти самият каза, че те са напуснали планетата до края на експеримента. А ако ние заложим информация в робота, експериментът ще продължава и дори след като ние напуснем сцената…

— Засега няма какво да се заложи в него! Ние нямаме никаква сериозна информация.

— Да… Прав си… Но нали тук, на тази планета, е имало хуманоидна цивилизация или поне нейни представители. И ако информацията, която предадоха на теб, е вярна, именно тук те са се учили да управляват материята. Все някакви следи трябва да са останали. Ако имахме транспорт, поне един малък всъдеход от планетния комплекс, но и него не можахме да сглобим…

— Аз мога да ти направя всъдеход, дори звездолет, само че това ще бъде играчка, макет. Вече опитвах.

— Знам.

— Знаеш?

— Да, видях как искаш само с един мах да се справиш с нашия „ИЗ“.

— Може би знаеш и защо не успях?

— Ти и сам знаеш защо.

— Чакай! Тогава трябва да се започне от малкото, от някои части, детайли, всички ние заедно бихме могли да си спомним! Та нали знаем всичко за неговите системи! Знаем къде е разположен всеки винт! Трябва да се изготвят отделните части, а после те да се сглобяват в по-сложни! А ти ме караш да правя някакви идиотски упражнения!

— Дори да беше възможно, целият ни живот не би стигнал за това. Но е невъзможно. Ето например, генератора на защитното поле, едно доста просто устройство, всъщност един многопластов кондензатор, наистина пластовете са разположени в пачки през половин дължина на алфа-вълните, за да се получи интерференция. Ти помниш ли дължината на тези вълни?

— Е, приблизително…

— А пък си държал при мен зачот. Аз ги помня с точност до хилядни части на ангстрьома. Ти можеш ли да си представиш в натура величина, която е равна на един ангстрьом? Не можеш. Дори не се опитвай, тя е прекалено абстрактна за твоето съзнание, защото е недоловима за човешките сетива.