Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Последва нестройно и бурно съгласие, а един от родовите главатари веднага скочи на крака:

— Старейшино! От твоите уста винаги чуваме истината. Но кога един пришълец е говорил истината? Кога хората са слушали пришълците? Нищо не чувам от думите на този пришълец. Какво като градът му може да бъде унищожен от Южното нашествие? Там не живеят хора! Нека да загинат и тогава ние, хората, ще вземем земите им.

Говорещият бе Уолмек, едър, мургав, многословен човек. Никога не се бе нравил на Уолд и това пролича в отговора му:

— Чух Уолмек. Не за първи път. Хора ли са пришълците, или не — кой знае? Може би са паднали от небето, както се говори. А може и да не са. Тази Година никой не е падал от небето… Те приличат на хора, сражават се като хора. Жените им са като нашите, това ви го гарантирам! Притежават известна мъдрост. По-добре да ги послушаме… — при споменаването на пришълките всички в тържествения кръг се усмихнаха многозначително и Уолд съжали за казаното. Глупаво бе да им напомня за старите си връзки с пришълците. И не беше редно… Все пак ставаше въпрос за собствената му жена…

Той седна сконфузено на мястото си и направи знак, че повече няма да говори.

Някои от останалите мъже обаче, поразени от разказа на бързоходеца и от предупреждението на Агат, бяха готови да спорят с онези, които отхвърляха вестта или се съмняваха в нея. Един от синовете на Уолд, роден през Пролетта, Умаксуман, който обичаше внезапните нападения и грабежи, открито подкрепи плана на Агат да се отправят към границата.

— Не виждате ли, че пришълците се опитват с измама да завлекат мъжете на север, за да ги завари там първият сняг, а през това време те да ни отмъкнат стадата и жените и да ни ограбят хамбарите? Те не са хора, у тях няма нищо добро! — нареждаше Уолмек. Рядко му се удаваше такъв случай да упражни красноречието си.

— Само това искат, жените ни. Нищо чудно, че намаляват и измират, само чудовища раждат. Искат жените ни, за да могат да отглеждат нашите деца като техни! — разпалено му пригласяше младолик глава на семейство.

— Аах! — изръмжа Уолд, отвратен от тази неразбория и неосведоменост, но не предприе нищо, а остави Умаксуман да се оправя.

— Ами ако пришълецът е казал истината? — запита Умаксуман. — Ако гаалите нахлуят през планините наведнъж, с хиляди? Готови ли сме да ги отблъснем?

— Но стените не са довършени, портите не са издигнати, реколтата не е прибрана — намеси се един по-възрастен човек. Това бе същината на въпроса, а не недоверието към пришълците. В случай че трудоспособните мъже потеглят на север, ще могат ли жените, децата и старците да свършат всичката работа по Зимния град преди настъпването на Зимата? Може би да, а може би и не. Много рисковано бе да се вслушат в думите на един пришълец.

Самият Уолд не бе взел решение и възнамеряваше да се съобрази със старейшините. Пришълецът Агат му харесваше и не му изглеждаше нито неосведомен, нито лъжец, но може ли човек да знае? Самите хора се отчуждаваха един от друг в даден момент, а какво да кажем за пришълците. Как да разбере човек? Може би гаалите настъпваха с обща войска. Но в настъплението на Зимата никой не се съмняваше. Кой враг да посрещнат по-напред?

Старейшините не бяха склонни да се предприема каквото и да е противодействие, но групата на Умаксуман успя да се наложи да изпратят бързоходци до двете съседни области Алакскат и Пернмек, за да се разбере и тяхното мнение по въпроса за съвместната отбрана. Това бе единственото решение, което бе взето. Шаманът пусна мършавата хана — бе я хванал в случай, че се стигне до обявяване на война, което трябваше да се скрепи с жертвоприношение, и старейшините се разотидоха.

Уолд вече се намираше в шатрата заедно с мъжете от рода си пред димящо гърне бхан, когато отвън настъпи суматоха. Умаксуман излезе, отпъди всички с висок глас и се върна в просторната шатра заедно с пришълеца Агат.

— Добре дошъл, Алтера — рече старецът, погледна лукаво към двамата си внуци и продължи, — заповядай да хапнеш с нас.

Още от младини той обичаше да всява смут у околните. Затова едно време все гледаше да се измъкне и да отиде при пришълците. А сега чрез този жест вътрешно се освободи от смътното чувство за срам. То не му даваше покой, откакто спомена пред другите мъже за пришълката, която му бе жена толкова отдавна.

Агат прие поканата спокоен и невъзмутим както преди и яде колкото да покаже сериозното си отношение към гостоприемството. После изчака, докато се нахранят другите и жената на Укует прибере набързо, и каза: