Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Агат се спусна заедно с вятъра по слънчевите ландински улици, стигна до площада, мина покрай учениците на арената и влезе в островърхата сграда със сводовете, която носеше старинното име — Съюзен палат.

Както и останалите сгради около площада, тя бе построена преди пет Години, когато Ландин бе столица на силна и цветуща малка страна — по времето на възхода. Целият първи етаж представляваше просторна зала за срещи. Сивите й стени бяха изпъстрени с пространни и изящно изработени изображения със златни очертания. На източната страна имаше стилизирано слънце, заобиколено от девет планети, а на западната — седем планети, обикалящи около собственото си слънце по много издължени орбити. Третата планета от всяка система беше двойна и инкрустирана с кристал. Над вратите и в дъното кръгли циферблати сочеха с крехките си, орнаментни стрелки, че днешният ден е 391-вият от 45-тата лунна фаза на Десетата местна година за колонията на Гама Драконис III. Показваха още и че е двеста и вторият ден от Година 1405-та за Вселенския съюз и че в родината е дванайсети август.

Повечето се съмняваха, че Вселенският съюз съществува още, а някои любители на парадоксите дори се чудеха дали въобще някога е имало Родина. Но часовниците тук, в голямата Съвещателна зала, как го и долу, в подземната Летописна зала, които работеха непрестанно от шестстотин Съюзни години насам, като че свидетелстваха с произхода си и с устойчивостта си, че е имало Съюз и че все още има Родина, откъдето е дошъл човешкият род. Те търпеливо отмерваха времето на една планета, потънала в бездната на мрака и годините. Търпение, търпение…

Едни алтерани вече го чакаха горе в библиотеката около камината, други влизаха в момента и се запътваха натам — събраха се десет души. Сейко и Ала Пасфал запалиха газовите горелки и намалиха пламъка. При все че Агат не бе казал нито дума, приятелят му Хуру Пилотсон, застанал при огъня до него, рече:

— Не се оставяй да те ядосат, Джакоб. Стадо тъпи, упорити номади… никога нищо няма да научат.

— Да не би да предавах мислите си?

— Не, разбира се, че не — разсмя се Хуру. Той бе пъргаво, слабовато и стеснително същество, предано на Джакоб Агат. На всички присъстващи, а всъщност и на цял Лапдин бе известно, че той е хомосексуалист, а Агат не е. В Ландин всички знаеха всичко и откровеността, колкото и изтощителна и трудна да беше, бе единственото положително разрешение на проблема за свръхкомуникацията.

— Просто тръгна с твърде големи надежди, това е всичко. Разочарованието ти личи. Но не се оставяй да те ядосат, Джакоб. Та те са само вирси.

Тъй като забеляза, че всички слушат. Агат отвърна високо:

— Казах на стареца всичко, което си бях намислил. Той отговори, че ще извести техния Съвет. Доколко ме е разбрал и доколко ми е повярвал, не знам.

— Аз въобще не се надявах да ти обърне внимание — намеси се Ала Пасфал, безцеремонна и крехка старица със синкавочерна кожа и бели коси, увенчаващи изнуреното й лице. — И Уолд е отдавна на този свят като мене, по-отдавна дори. Не очаквайте да приветства идеята за войни и промени.

— Но той би трябвало да е благоразположен… нали е бил женен за жена от нашите — възкликна Дермат.

— Да, за братовчедка ми Арилия, лелята на Джакоб… екзотичният екземпляр в женската зоологическа градина на Уолд. Спомням си как я ухажваше — отвърна Ала Пасфал с толкова остър сарказъм, че Дермат посърна.

— Не взе ли решение да ни помогне? Разказа ли му плана си да посрещнем гаалите на границата? — попита Джонкенди Ли със заекваш от нетърпение и разочарование глас. Той бе много млад и се надяваше на една хубава война с походи и фанфари. Както и всички останали. По-добре, отколкото да умреш от глад или да изгориш жив.

— Да им дадем време. Те ще решат — отвърна му замислено Агат.

— Как те прие Уолд? — Въпросът дойде от Сейко Есмит, последната потомка на голямо семейство. Името Есмит бяха носили единствено синовете на първия водач на Колонията. С нея то щеше да умре. Връстница на Агат, тя бе красива и нежна жена, нервна, злобна, потисната. Погледа си не откъсваше от него, когато се събираха алтераните. Който и да говореше, тя все в него гледаше.

— Като равен.

Ала Пасфал кимна одобрително и добави:

— Винаги се е отличавал с повече разум от останалите си събратя.

Но Сейко настояваше:

— Ами другите? Как мина през лагера им?

Колкото и дълбоко да потули и дори да забрави унижението си, Сейко непременно ше го изрови. Десета братовчедка, сестра, другарка в игрите, любовница, спътница, тя притежаваше способността незабавно да открива и най-малката му слабост или болка, а съчувствието и състраданието й го притискаха в капана си. Бяха прекалено близки. Всички бяха прекалено близки помежду си — Хуру, старата Ала, Сейко. Усещането, че е чужденец, което го бе разстроило днес, му бе дало и възможност да ги погледне от разстояние, да се почувства сам, а може би и да изпита някакъв копнеж. Сейко не отместваше от него ясните си, меки, тъмни очи, които долавяха всяка негова дума или промяна в настроението му. Момичето от вирсите, Ролери, никога не вдигаше поглед към него — очите им никога не се срещаха. Все отправяше някъде встрани златистия си, чуждоземен взор.