Урсула Гуин - Планета за изгнаници

— Не ме спряха — отвърна й той съвсем лаконично.

— Е, утре може би ще вземат решение за предложението ни. Или вдругиден. Как върви запасяването на Купола с провизии днес?

Разговорът стана общ, макар че неизменно се въртеше около Джакоб, Агат или пък се връщаше към него. При все че бе по-млад от някои от тях, а и всичките десет алтерани се избираха с равни права за десетгодишния си мандат в съвета, той очевидно бе по всеобщо признание техният водач, техният център. Ако не се смяташе енергичността, с която се движеше и говореше. За това нямаше друга особена причина. Къде се проявява авторитетът — у самия човек или у хората около него? Под въздействието му обаче Агат ставаше все по-напрегнат и по-сериозен, тъй като му тежеше бремето на отговорността, която носеше отдавна и която се увеличаваше с всеки изминал ден.

— Май направих един пропуск — сподели той с Пилотсон, докато Сейко и другите жени от съвета запарваха течност от базукови листа, наречена чай, и я сервираха в малки, обредни чашки. — Толкова упорито се опитвах да убедя стареца в реалната опасност от гаалите, че май за миг му предадох мислите си. Не с думи. Но той се смрази, сякаш видя призрак.

— Способността ти да предаваш мисли е много силна, а когато си под напрежение, не успяваш да се овладееш. Може и да е видял призрак.

— Толкова отдавна престанахме да поддържаме връзка с вирсите… и толкова сме затворени в себе си тук, толкова изолирани, че не мога да разчитам на способността си да се владея. Първо внушавам на онова момиче долу на брега какво да прави, после предавам мисли на Уолд — ако това продължи, ще ни сметнат за магьосници и ще се настроят срещу нас както през първите Години… А ние трябва да ги накараме да ни вярват. Почти не разполагаме с време за това. Де да бяхме разбрали по-рано за гаалите!

— Все пак — отвърна внимателно Пилотсон — предупреждението, което получихме, дължим единствено на предвидливостта ти да изпратиш съгледвачи на север, където вече няма наши селища. За твое здраве, Сейко — добави той и пое от подноса миниатюрната чашка, от която излизаше пара.

Агат взе последната чашка и я изпи на един дъх. В прясно запарения чай имаше изостряща сетивата съставка и той възприемаше с избистрено съзнание стипчивата й, чиста топлина, която се разливаше в гърлото му, напрегнатия поглед на Сейко, празната, просторна, осветена от огъня зала, здрача отвъд прозорците. Синята порцеланова чаша в ръката му бе много стара, изработена още през Петата година. Стари бяха и ръчнопечатаните книги в шкафовете под прозорците. Дори стъклата на прозорците бяха стари. Всичките им богатства, всичко, което ги приобщаваше към цивилизацията, всичко, което ги правеше алтерани, бе старо. На тях вече отдавна, от много години, още преди да се роди Агат, не им стигаха ни сили, ни време за изкусните и сложни превъплъщения на човешкото умение и дух. Сега гледаха само как да се запазят, как да оцелеят.

Постепенно, Година след Година, от поне десет поколения насам редиците им оредяваха — макар и едва забележимо, но броят на новородените намаляваше. Те се съсредоточаваха на едно място, събираха се по-близо един до друг. Първоначалните стремежи за господство бяха потънали в забвение. Онези, които бяха оцелели от Зимите и от нападенията на враждебно настроени вирсови племена, се бяха завърнали в стария център, в първата колония, Ландин. Учеха децата си на старите науки и порядки, без да ги осъвременяват. Живееха все по-скромно и по-скромно и отдаваха все по-голямо и по-голямо предпочитание на простотата пред сложността, на спокойствието пред борбата, на издръжливостта пред успеха. Просто се оттегляха.

Загледан в миниатюрната чашка пред себе си, Агат долови в ясната й, чиста полупрозрачност, в съвършенството, с което бе сътворена, в крехкостта на материала умаления образ на духа на народа си. Въздухът извън високите прозорци имаше същия полупрозрачен синкав цвят. Но бе студен — необятен и студен син здрач. Отново го налегнаха старите страхове от детинството, за които той, вече голям, разсъждаваше по следния начин — този свят, на който е роден той, на който са раждани баща му и дедите му от двайсет и три поколения, просто не е неговата родина. Тук всички те са чужди. И дълбоко в себе си никога не забравяха това. Бяха пришълци. И малко по малко, с величествено спокойствие, с безмозъчното упорство на еволюционния процес този свят ги убиваше — отхвърляше присадката.

А може би и те приемаха това развитие твърде покорно, с твърде голямо желание да измрат. Но нали от самото начало силата им се криеше в покорството — в желязното им подчинение на Съюзните закони. И още бяха силни — всеки един от тях. Но нямаха нито знанията, пито способността да се борят с безплодието и с преждевременните раждания, които топяха поколенията им. Явно Съюзните книги не можеха да обхванат цялата човешка мъдрост, а човешкото познание от ден на ден, от Година на Година се свиваше и подменяше с някоя информация от непосредствено значение, отнасяща се до ежедневното съществуване тук и сега. Накрая те вече и не разбираха голяма част от това, което бе написано в книгите. Какво наистина им бе останало от наследството до този момент? Ако въобще някога корабът, както твърдяха старите сказания и надежди, се спусне в пламъци от звездите, дали хората от него ще разпознаят в тях себеподобните си?