Урсула Гуин - Планета за изгнаници

— Не ме докосвай! — Гласът й приличаше на писъка на буревестника, а чертите на лицето й се изкривиха.

— Съвземи се! Ето — дай ръка, дай! — Тя се опита да се отскубне, но той я хвана здраво за китките. И двамата застинаха в това положение.

— Пусни ме — каза тя накрая с естествен глас. Той веднага я освободи.

Ролери си пое дълбоко дъх:

— Гласа ти… чух гласа ти вътре в мен. Долу на пясъците. Можеш ли пак да ми говориш по точи начин?

— Да — кимна той, като я наблюдаваше внимателно и спокойно. — Но нали ти казах, че това е за пръв и последен път.

— Все още чувам гласа ти. Чувствам го. — И тя си запуши ушите с ръце.

— Зная… Съжалявам. Когато те повиках, не знаех, че си вирс… че си от Тевар. Това с противозаконно. А и не би трябвало да ме чуеш…

— Какво значи вирс?

— Така ви наричаме.

— А себе си как наричате?

— Хора.

Тя хвърли поглед към стенещата, потънала в здрач гора, към сивите пролуки сред дървета, към гърчещия се облачен небосвод. Разлюляната сива вселена имаше странен вид, но вече не я плашеше. Допирът с него, осезаемият допир с ръката му разсейваше натрапчивото усещане, че присъствието му е неуловимо, и разговорът я изпълваше с все по-голямо спокойствие. Сега тя разбра, че през последното денонощие почти не е била на себе си.

— Могат ли всички от вашите хора… да говорят така?

— Някои могат. Това е умение, което се придобива. Само трябва да се упражнява. Ела тук, поседни за малко. Доста преживя днес. — Макар и винаги рязък, сега гласът му сякаш издаваше нещо съвсем различно — като че настоятелността, с която я бе извикал там, на пясъците, вече се превръщаше в безкрайно сдържана, несъзнателна молба, в зов за близост. Те седнаха на един повален базуков дънер на няколко метра от пътеката. Ролери забеляза, че походката му е различна от тяхната — стойката на тялото, съвкупността от движенията му й бяха изцяло непознати. Най-силно впечатление й правеха тъмнокожите му ръце, пъхнати между коленете.

— И вашите хора са могли да научат езика на мисълта, ако са искали. Но не са проявили никакво желание, струва ми се, че го наричат магъосничество… В книгите ни пише, че самите ние сме го научили от други същества, много отдавна и на Друг свят на име Роканан. Това е колкото умение, толкова и дарба.

— Можеш ли да чуваш, когато си поискаш, какво казват мислите ми?

— Забранено е — бе категоричният му отговор, който разпръсна страховете й.

— Научи ме на това умение — изведнъж му се примоли тя като някое дете.

— Ще ни е нужна цялата Зима.

— А ти за една Есен ли успя?

— Е, отиде и част от Лятото — усмихна се той.

— Какво означава вирс?

— Това е дума от стария ни език. Означава „високо интелигентно разумно същество“.

— Къде има друг свят?

— Ами не е само един, а са много. Някъде в безкрайността. Отвъд слънцето и луната.

— Значи наистина сте паднали от небето? Защо? Как сте успели от другата страна на слънцето да се доберете чак до нашето крайбрежие?

— Ще ти разкажа, ако имаш желание да слушаш, ала това не е само приказка. Ролери. Много неща не разбираме, но онова, което наистина знаем от историята ни, е истина.

— Слушам думите ти — прошепна тя обредната фраза с вълнение, но без да е убедена докрай.

— Далеч сред звездите имало много светове и на тях живеели най-различни хора. Те правели кораби, които можели да прекосяват мрака между световете, и непрекъснато пътували с тях. Били търговци и изследователи. Обединили се в Съюз, тъй както вашите родове се обединяват, за да образуват една Област. Но се появила сила, враждебна на Вселенския съюз. Враг, който идвал отдалеч. Не зная откъде точно. Книгите са написани за хора, които имали по-големи познания от нас…

Непрекъснато си служеше с думи, които звучаха като думи, но не означаваха нищо. Ролери се чудеше какво е това кораб, какво е книга. Но сериозният, изпълнен с копнеж глас приковаваше вниманието й и тя слушаше омаяна.

— Съюзът дълго се подготвял, преди да влезе в бой с този враг. По-силните светове помагали на по-слабите да се въоръжат, да се приведат в бойна готовност. Също като нас, дето се опитваме да се приготвим за срещата с гаалите тук. Едно от уменията, на които са ни учили, доколкото ми е известно, било приемането и предаването на мисли от разстояние. Освен това имало оръжия, в книгите пише, че имало огньове, които можели да изгорят цели планети и да възпламенят звездите… Тъкмо по това време хората, към които принадлежа и аз, дошли тук, във вашия свят, от родината си. Не били много. Трябвало да се сприятелят с вашия народ и да разберат дали не искате да се присъедините към Съюза и с обши усилия да отблъснем врага. Но той връхлетял. Корабът, който докарал сънародниците ми, се върнал заедно с някои от тях да помага в боевете и отнесъл… далекоговорителя, с който онези хора можели да разговарят помежду си от различни светове. Но други останали тук, дали за да помогнат на този свят, ако дойде врагът, дали защото не могли да се върнат обратно — това не ни е известно. В летописите пише само за заминаването на кораба. Бяло метално копие, по-дълго от цял един град, издигащо се върху огнени пера. Има го на картинки. Струва ми се, че тогава са вярвали в скорошното му завръщане… Това било преди десет Години.