Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Снегът едва-една проникваше през клоните. Много рано се стъмва, помисли си Агат, като наближи мястото, където се разделяше пътеката, и това бе последното, което му мина през ума, когато нещо хвана глезена му в крачка и той полетя стремглаво напред. Приземи се на ръце и почти бе станал, когато някаква сянка вляво се превърна в човек, сребристобял сред тъмнината, и го събори още преди да се е изправил. Замаян от звънтенето в ушите си, Агат с мъка се отскубна от нещо което го държеше здраво, и отново се опита да се надигне. Но сякаш се обърка напълно и престанала разбира какво става, макар да имаше чувството, че всичко това се е случвало преди и че всъщност сега не се случва нищо. Появиха се още няколко сребристобели мъже с черти по краката и ръцете, хванаха го, а една друга фигура го удари силно през устата. Прониза го болка, тъмнината се изпълни с болка и ярост. Разяреното му тяло се изви и той с умело движение успя да се изплъзне от сребристобелите мъже и да удари един с юмрук в челюстта, отстранявайки го от полесражението. Но те не преставаха да прииждат и Агат не успя да се отскубне повторно. Върху него заваляха удари и щом зарови в калта скритото в ръцете си лице, те се превърнаха в ритници. В старанието си да се скрие той се притискаше в благословената кал, която не можеше да му причини болка, и изведнъж чу до себе си много странно дишане. Освен това разнозна и гласа на Умаксуман. Нима и той… Но какво от това, само да си отидат, да го оставят на мира. Много рано се стъмваше.

Бе настъпил непрогледен мрак. Той с мъка запълзя напред. Искаше му се да се прибере у дома, при своите, които щяха да му помогнат. Наоколо бе толкова тъмно, че дори ръцете си не виждаше. Невидимият сняг се сипеше беззвучно върху него, върху калта и натрупаните листа. Искаше му се да се прибере у дома. Беше му много студено. Помъчи се да се изправи, но къде бе изток, къде — запад? Прилоша му от болка и захлупи глава върху ръцете си. „Елате при мене“, опита се той да установи връзка с алтеранския език на мисълта, но от толкова далеч и в този мрак това се оказа почти невъзможно. По-лесно бе да не мърда оттук, от това място. Всичко останало му се струваше неимоверно трудно.

Седнала до огъня в една висока каменна къща в Ландин, Ала Пасфал внезапно вдигна глава от книгата си. Обзе я определено усещане, че Джакоб Агат предава мисли отнякъде, но до нея не достигаше никакво послание. Чудно защо. Езикът на мисълта криеше твърде много неразгадаеми странични явления и необясними последици; много хора тук, в Ландин, изобщо не го владееха, а малкото познавачи го използваха съвсем предпазливо. Там, на север, в колонията Атлантика, бяха разговаряли по този начин с много по-голяма лекота. Бегълка от Атлантика, тя помнеше как през безкрайната, ужасна Зима от детските й години общуваше с останалите само на този език. А цяла лунна фаза след смъртта на майка й и баща й, по време на големия глад, мислите им витаеха около нея, тя усещаше в себе си присъствието им, но не различаваше никакво послание, никакви думи, само безмълвие.

— Джакоб! — извика го старицата продължително и настоятелно, но не получи отговор.

Междувременно в Оръжейната Хуру Пилотсон проверяваше отново запасите за похода и неочаквано избухна, като даде воля на безпокойството, което му бе тежало цял ден:

— Какво, по дяволите, си е наумил Агат?

— Доста закъснява — съгласи се един от оръжейниците. — Да не би пак да е в Тевар?

— Скрепява отношенията с бледоликите — засмя се невесело Пилотсон и отново смръщи вежди. — Достатъчно, хайде сега да видим какво е положението със зимните връхни облекла.

По същото време Сейко Есмит, уединила се в стая, облицована с подобно на слонова кост дърво, се разтърси от безмълвни ридания, закърши ръце и се замъчи да не му предаде мислите си, да не се обърне към него, дори името му да не прошепне на висок глас: „Джакоб!“

А в този миг на Ролери й притъмпя пред очите. Просто се сви и застина на мястото си.

Намираше се в ловния заслон. Беше решила, че снощното й отсъствие и късно завръщане са останали незабелязани във всеобщата неразбория по преместването от шатрите към бърлогоподобните родови домове на града. Но днес бе различно — порядъкът бе възстановен и щяха да видят, че я няма. Затова тръгна посред бял ден, както често правеше, с надеждата, че никой няма да й обърне особено внимание. Стигна по обиколни пътеки до заслона и там се сгуши в кожените си дрехи и зачака да падне мрак и той да се появи. Пред погледа й отново запрелитаха снежинки, приспа й се — гледаше ги и в просъница се питаше какво ще прави утре. Защото него няма да го има. И всички в рода й ще знаят, че не се е прибирала цяла нощ. Но това се отнасяше за утрешния ден. Какво я беше грижа за утрешния ден. А сега да мисли за довечера, довечера… унасяше се тя, но изведнъж нещо я изтръгна от унеса, изличи паметта й и я потопи в мрак.