Урсула Гуин - Планета за изгнаници

— Ами войната с врага?

— За нея не знаем нищо. Не ни е известно какво е станало след заминаването на кораба. Някои от нас смятат, че войната вероятно е била изгубена, други пък мислят, че е била спечелена, но много трудно и малкото останали тук хора са били забравени по време на безкрайните сражения. Кой знае? Ако оцелеем, един ден ще разберем. Ако тук не дойде никой, ще си направим кораб, ще отидем и ще разберем… — Гласът му бе изтощен с копнеж и ирония.

На Ролери й се зави свят от разкрилата се пред нея бездна на времето, пространството и непонятното.

— С това се живее трудно — каза тя след малко.

— Не е така — засмя се Агат, изтръгнат от мислите си. — Именно то ни изпълва с чувство за гордост. Трудното е това, че трябва да оцелеем в един чужд свят. Преди Години сме били велик народ. Погледни ни сега.

— Казват, че пришълците никога не боледуват, вярно ли е?

— Да. Вашите болести не ги хващаме, а от нашите не сме донесли ни една. Но ако се порежем, ни тече кръв… И остаряваме и умираме като човешки същества…

— Ами да, разбира се — отвърна тя с отвращение.

— Нашата беда е в това — в гласа му вече нямаше саркастични нотки, — че не се раждат достатъчно деца. Толкова много не се доизносват и се раждат мъртви, а толкова малко остават живи.

— Чувала съм за това. И съм го премисляла. Вие постъпвате толкова странно. Зачевате по всяко време на Годината, дори по време на Зимната оран, защо?

— Не можем другояче, така сме устроени — засмя се той отново и я погледна, но тя вече имате много сериозен вид.

— Самата аз съм родена извън сезона, по време на Лятната оран. Тъй че това се случва понякога и при нас, но много рядко, и ето че когато свърши Зимата, ще бъда твърде стара да родя Пролетно дете. Никога няма да имам син. Един ден някой старец ще ме вземе за пета жена, но Зимната оран е започнала и когато настъпи Пролетта, те съм остаряла вече… Значи ще си умра безплодна. Ако една жена се роди извън сезона като мене, по-добре въобще да не се е раждала… И още нещо, вярно ли е това, което говорят, че пришълците имат само по една жена?

Той кимна. Очевидно кимването за него бе като свиването на рамене за нея.

— Ами нищо чудно, че сте на изчезване!

Той се усмихна широко, но тя продължаваше да държи на своето:

— Много жени — много синове. Ако беше от Тевар, вече щеше да имаш пет-десет деца! Имаш ли деца?

— Нямам, не съм женен.

— Но нима никога не си лягал с жена?

— Е, лягал съм — отвърна той и след това допълни с по-утвърдителен тон, — разбира се, че съм лягал. Но когато искаме деца, ние се женим.

— Ако беше като нас…

— Да, но не съм.

Настъпи мълчание. Най-сетне той каза внимателно:

— Тук обичаите и нравите нямат значение. Не знаем какво пречи, но всичко иде от семето. Някои лекари смятат, че тъй като това не е нашето слънце, под което са раждани дедите ни, то ни влияе неблагоприятно и малко по малко променя семето у нас. А промяната убива.

Мълчанието помежду им се възобнови за известно време.

— Как е изглеждал другият свят… родината ви?

— Има песни, които дават известна представа — отвърна й той, но млъкна, когато Ролери го попита съвсем плахо какво е това песен.

— У дома — продължи той след малко — светът бил по-близо до слънцето си и цялата година там била по-кратка дори от една лунна фаза. Така пише в книгите. Само си помисли, цялата Зима траела само деветдесет дни…

При тези думи и двамата прихнаха.

— Нямаш време и един огън да запалиш — рече Ролери.

Дрезгавината в гората се сгъстяваше, превръщаше се в мрак. Пътеката пред тях се губеше, заприличваше на неясна пролука между дърветата, която наляво водеше към нейния град, а надясно — към неговия. А тук, по средата, имаше само вятър, мрак и самота. Нощта се спускаше бързо. Нощта, Зимата, войната, сезонът на смъртта.

— Страх ме е от Зимата — каза тя едва доловимо.

— Всички ни е страх — отвърна й той. — Каква ли ще бъде?… Досега сме виждали единствено слънчевата светлина.

Още никой от познатите й не бе успял да разчупи неустрашимата и волна самотност на духа й. Тя нямаше връстници, а и по собствено желание бе все самичка, независима, непривързана към никого. Но сега, когато светът посивяваше и бъдещето не обещаваше нищо друго освен смърт, сега, когато за първи път я обземаше страх, изведнъж се бе появил той — тъмна сянка близо до скалистата кула над морето, а гласът му бе заговорил в кръвта й.

— Защо никога не ме гледаш в очите? — попита я той.