Тери Гудкайнд - Изповедник

Полетата Азрит отвън не бяха ни най-малко гостоприемна среда за организиране на обсада. Докато вътре имаше дълбоки кладенци за вода, които не пресъхваха, то отвън можеше да се разчита единствено на дъжда. Нямаше и надежден източник на дърва за огрев. А на всичко отгоре времето беше доста своенравно.

Сред Императорския орден имаше доста хора с дарбата, но те не можеха да помогнат много за обезвреждане защитите на двореца. Самата конструкция на Двореца бе изградена като защитно заклинание, което укрепваше силата на Господаря Рал, като в същото време възпрепятстваше силата на всеки друг. Във вътрешността на платото и в града, кацнал отгоре му, способностите на всеки друг, освен Господаря Рал, бяха сериозно стопирани.

Тъй като Ричард бе Господарят Рал, тази магия би трябвало да му осигури предимство. Само че дарбата му някак си му бе отнета. Беше почти сигурен какво е станало. Но при това положение, както беше завързан за каруца насред многомилионната вражеска армия, не можеше да направи много по въпроса.

Освен платото и Двореца отгоре, най-високото, което се извисяваше на хоризонта, бе платформата, която Императорският орден издигаше. Нямаше лесен начин да се атакува сърцето на силата на Д’Харанската империя — последната пречка по пътя към установяване на владичеството им над Новия свят. Планът на Джаганг явно беше да издигне гигантска рампа, която да побере достатъчно военни части, че да превземат крепостните стени.

Отначало Ричард си мислеше, че това е невъзможно, но се зае да следи внимателно действията на войниците и скоро осъзна със свито сърце, че планът им всъщност може и да успее. Колкото и нависоко да се издигаше платото, нашествениците разполагаха с многомилионна армия, напълно отдадена на каузата.

Джаганг гледаше на тази завоевателна мисия като последен щурм, който ще му позволи да наложи безапелационната власт на Императорския орден. За него това бе последната битка — оттук нататък нямаше да води нови битки, нямаше да предприема завоевателни походи. Градът, кацнал на платото, бе последното препятствие по пътя му.

Императорският орден не допускаше живот извън техните правила. Проповедниците на Ордена учеха, че е безнравствено да имаш личен избор, че това е разрушителна за човечеството сила. Самото съществуване на находчиви, независими, свободни хора влизаше в рязко противоречие с основните доктрини на Ордена. Орденът обричаше жителите на Новия свят на егоизъм и зло. Който не приемеше каузата на Ордена, бе обречен на сигурна смърт.

Да разполагаш с милиони войници, които разполагат с достатъчно свободно време, докато чакат да бъде наложена волята на върховния им главнокомандващ, бе доста притеснително. Ето защо Джаганг им намираше достатъчно работа. Строежът на платформата не спираше нито за секунда — денем и нощем.

Ричард не можеше да види хората, които се трудеха по основите, но бе сигурен, че кипи трескава активност, че се копаят ровове, изхвърлят се пръст и камъни. Рововете ставаха все по-дълбоки, а материалът се изнасяше нагоре, при самата платформа. Начинанието бе наистина мащабно, работеше се с размах. Ричард бе в лагера отскоро, но предполагаше, че няма да мине много време, преди да различи силуета на платформата да пълзи бавно нагоре към платото.

— Ти как ще умреш? — попита Джонрок.

Ричард бе уморен да наблюдава строежа в далечината и да мисли над безрадостното бъдеще, което Орденът щеше да осигури на човечеството. Въпросът на приятеля му не звучеше особено ободряващ. Ричард се облегна на колелото и продължи да дъвче.

— Нима мислиш, че ще имам избор — попита накрая. — Че ще ми дадат право на глас? — Отпусна длан върху коляното си, без да пуска недояденото яйце. — Можем да избираме как да живеем, Джонрок, но не мисля, че това се отнася и до смъртта ни.

Джонрок явно се изненада от отговора.

— Значи мислиш, че можем да избираме как да живеем, така ли, Рубен? Напротив, нямаме избор.

— Човек винаги има избор — приключи темата Ричард и пъхна яйцето в устата си.

Джонрок повдигна веригата, закачена за нашийника му.

— Как да избирам, като те са пълновластни господари на живота ни? — вдигна ръка към лагера той.

— Господари ли? Тези хора нямат собствена воля, те живеят по правилата на Ордена. В този смисъл те не са господари дори на собствения си живот.

Джонрок поклати удивено глава.

— Понякога говориш странни неща, Рубен. Аз съм роб. Аз съм този, който няма избор, не те.