Тери Гудкайнд - Камъкът на сълзите

— Само защото не знаеш как да направиш нещо, не означава, че няма начин да се направи.

— Не те разбирам.

Ричард се усмихна.

— Ще разбереш. Ще разбереш след няколко часа.

Уорън погледна към Долината. Тайничко се почеса по носа.

— Щом така казваш, Ричард.

Сестра Вирна не се обади. Ричард все още се мъчеше да я научи да не спори с него, когато той каже нещо такова — с не особено ясен смисъл.

— Уорън, а онова пророчество, за портата и зимното слънцестоене, сигурен ли си, че се отнася за тази зима?

Уорън кимна.

— И ако има агент, отворена кутия и кост от скрин, това ли са всички елементи, необходими, за да се отвори портата, да се разкъса воалът?

Лек ветрец развя косите на Уорън.

— Да… но нали ми каза, че Мрачният Рал е мъртъв. Агент няма.

Думите му прозвучаха повече като тревожен въпрос, отколкото като твърдение.

— Трябва ли агентът да е жив? — попита Сестрата.

Уорън премести тежестта си на другия крак.

— Ами, като цяло не, предполагам. Ако някак е извикан обратно в света на живите, макар да не виждам как може да стане това, но ако стане, ще бъде достатъчно.

Ричард въздъхна мрачно.

— И тогава този дух-агент може да направи всичко, което един жив агент би направил, така ли?

В очите на Уорън се появи подозрение.

— Е, и да, и не. Нужен е още един елемент. Духът не може да изпълни физическите изисквания. Ще му трябва помощник.

— Искаш да кажеш, че духът не може да изпълни някои от необходимите задачи и ще има нужда от ръце, които да свършат работата в този свят.

— Да, с помощник духът може да направи онова, което е необходимо. Но как е възможно агентът да бъде призован на този свят? Не мога да си представя как може да стане това?

Сестра Вирна погледна настрани.

— По-добре му кажи!

Ричард вдигна ризата си и показа на Уорън белега.

— Мрачният Рал ме прогори с ръката си, когато аз, без да искам, го извиках обратно в този свят. Каза ми, че е дошъл, за да разкъса воала.

Очите на Уорън станаха огромни. Гледаше ту Сестра Вирна, ту Ричард.

— Ако Мрачният Рал е агент, както твърдиш, и намери някой, който да му помогне, тогава от унищожението ни дели само още един елемент — кръглата кост. Трябва да разберем дали се е сдобил и с него.

Ричард наметна пелерината на сбърза.

— Сестро Вирна, ще ми помогнеш ли?

— Какво искаш да направя?

— Когато за първи път ми каза как да се опитам да докосна своя Хан, реших да се съсредоточа върху мисления образ на меча си. Тогава, този първи път, използвах фон, върху който да поставя меча. Беше нещо от онази магическа книга, за която ти говорих — Книгата на преброените сенки. Когато се опитах да докосна своя Хан, поставяйки меча на този фон, нещо се случи. По някакъв начин се озовах в Д’Хара, в Народния дворец, където се намират кутиите. Видях Мрачния Рал. Той също ме видя и ми каза нещо. Каза, че ме чака…

Сестра Вирна повдигна вежда.

— Това повтори ли се някога отново?

— Не. Изплаши ме до смърт. Никога повече не използвах този фон. Мисля, че ако го направя сега, може би ще успея да видя какво става там.

Тя скръсти ръце пред себе си.

— Никога не съм чувала подобно нещо. Но може да има някаква връзка с магията на Орден. Пък и няма да е първото нещо, с което ме изненадваш. Може да е истина, но може да някакъв твой страх или сън.

— Трябва да опитам отново. Ще седнеш ли с мен? Страхувам се, че сам няма да мога да се върна обратно.

— Разбира се, Ричард. — Тя седна на земята и протегна ръка. — Хайде, ще бъда с теб.

Ричард се загърна плътно с пелерината на сбърза.

— Това нещо скрива моя Хан. Може би ще успее да ме предпази и от очите на Мрачния Рал.

Ричард се успокои, отпуснал ръце в дланите на Сестра Вирна. Съсредоточи се върху мисления образ на меча, поставен на черен квадрат с бял кант, както първия път. Щом откри в себе си центъра на хармонията, усети, че нещо започва да става. Мечът, черният квадрат и белият кант започнаха да трептят, сякаш ги гледаше през нагорещен въздух, точно както първия път. Плътните очертания на меча постепенно започнаха да стават прозрачни и накрая изчезнаха. Фонът се разтопи. Ричард отново видя Градината на живота в Народния дворец.

Огледа картината пред себе си и на мястото на мъртвите тела, които бе видял преди, забеляза бели кости. Спомни си, че преди телата бяха проснати по ниските парапети, в храстите и по земята. Бяха много, доколкото си спомняше. Сега се бяха превърнали в скелети.

Видя бялата, искряща фигура на Мрачния Рал, но този път той не стоеше пред каменния олтар с трите кутии. Беше застанал край един кръг, запълнен с бял пясък. Предишния път този пясък го нямаше.