Джоу Гудман: Рени

Пролетта на 1876 година

През повечето време Джарет Съливан се радваше на щастливата непредсказуемост на живота. Точно този следобед показваше определена склонност към прищевки. Как иначе би могло да се обясни присъствието му в Манхатън, а още повече — в сградата на Уърт? Той се готвеше да влезе в светилището на един от най-влиятелните хора в страната. Него, Джарет Съливан, сина на ирландски работник и учителка от Канзас, го делеше само една врата от Джон Макензи Уърт.

— Не е от обичайната паплач — промърмори той.

— Какво? — попита Итън Стоун с неспокоен глас.

— Нищо.

Джарет чувстваше настроението на приятеля си. Не си спомняше някога Итън да е бил толкова напрегнат. Джарет свали шапката си и я тръсна в бедрото си. Прахолякът, насъбран по време най-дългото им пътуване по железниците от Сейнт Луис до Ню Йорк, се разхвърча във въздуха и се събра в слънчевия лъч, дебел колкото молив. Джарет отново нахлупи черната си филцова шапка и направи с показалеца си вдлъбнатина на периферията й. Ботушите му потракваха леко по излъскания дървен под, докато двамата с Итън прекосяваха коридора. Мъжделивите газени лампи примигваха при движението им. Джарет разсеяно прокара ръка по външната страна на палтото си, докато стигна до пистолета на хълбока си.

— Няма да имаш нужда от това — каза Итън, който забеляза движението на Джарет с периферното си зрение. — Няма да има никакво насилие.

— Щом казваш.

Неподвижен, той отпусна ръката си. Джарет знаеше, че Итън идва при Джей Мак с добри намерения; но той не знаеше дали това има значение за Джей Мак. Джарет нямаше високо мнение за стратегията на Итън. Да се срещнеш с бащата на жената, която си отвлякъл и прелъстил, не му изглеждаше добър план. Посъветва Итън да се откаже, но не постигна нищо. Най-доброто, което можеше да направи накрая, бе да предложи на приятеля си да го покрива. Итън каза, че не очаква насилие, но Джарет разбираше, че Джон Макензи Уърт трябва да мисли за репутацията си. Твърде вероятно бе да смята, че привилегия на бащата е да застреля един федерален съдия-изпълнител, поставил дъщеря му и всъщност цялото му семейство в смъртна опасност. Джарет не завиждаше на положението на Джей Мак. Знаеше, че някои биха казали, че железопътният магнат заслужаваше съдбата, която му бе отредена, защото през по-голямата част от живота си Джей Мак бе погазвал божиите заповеди. Джарет си мислеше, че това е така, защото този човек имаше пет дъщери. За какво душевно спокойствие можеше да се говори тук?

Итън имаше отношение само към една от дъщерите: Мери Майкъл. Безопасността на останалите четири бе задължение на Джарет. Той започна да ги изброява на пръсти:

— Мери Франсис, Мери Маргарет, Мери Скайлър, Мери… Мери…

— Рене — каза Итън. — Мери Рене. Майкъл казва, че я наричат Рени.

— Рени — повтори Джарет. Той се замисли за момент, после повдигна рамене: — Когато искам някоя от тях да дойде, просто ще викна: „Мери!“ И тогава всички ще дотърчат.

Устните на Итън се повдигнаха в пресилено весела усмивка:

— Ако някоя от тях дойде, да не говорим пък, че ще дотича… Добре, дявол да го вземе, Джарет, открий сам. Както направих аз.

Джарет се засмя. Слънчевите бръчици в ъгълчетата на очите му се задълбочиха. Усмивката му изчезна едва когато забеляза, че напрежението на Итън се появява отново. Той отмести поглед от Итън и чак сега разбра къде се бяха озовали.

Буквите на матираното стъкло бяха лъскаво черни и обрамчени със злато. „Джон Макензи Уърт“ Това беше всичко. Никъде не беше написано: „Собственик. Североизточни железопътни линии“. Това би било разсипия на черна боя и златно фолио. Почти всеки в страната знаеше за Джей Мак. Неговите железници придвижваха нацията. Джарет Съливан откри, че е неудобно впечатлен. „По дяволите — помисли си той. — До какво ме доведе приятелството ми с Итън Стоун сега?“

Итън завъртя топката на стъклената врата и двамата влязоха вътре.

Секретарят на Джей Мак ги изгледа внимателно. Движението на главата му беше неестествено като почернените му мустаци.

— С какво мога да ви помогна… господа?

Усмивката на Джарет се появи отново, този път — иронична. Очевидно секретарят не отдаваше голямо значение на измачканите им връхни дрехи и шапките им с ленти за попиване на потта. „Досаден малък подлизурко“ — помисли си Джарет. Той позволи на Итън да се ръкува с него. Също така позволи на подлизуркото да хвърли поглед и на ремингтона му.