Джейсън Гудуин - Дървото на еничаря

Нещо издрънча в чантата му и той спря, за да провери какво става. Нямаше възбрана, която да санкционира дипломат, акредитиран в чужда страна, да се разхожда из града с две бутилки петдесет и два градусова водка „Бизон Грас“, но Палевски нямаше желание да рискува, ако все пак го спрат и проверят. Първо, не бе убеден, че все някога в размирната история на града не е издаван декрет, според който разнасянето на алкохол се наказва с бичуване. Освен това признаваха дипломатическия му имунитет просто като лична услуга. Той нямаше зад гърба си бойни кораби, които да навлязат в Босфора, ако нещо се объркаше, и да обстрелват султана, докато му дойде друг акъл — както бе постъпил адмирал Дъкуърт за англичаните през 1807 година. Палевски нямаше никакви възможности да оказва натиск върху тукашното правителство, както бяха направили и руснаците през 1712 година, когато посланикът им бе хвърлен в стария затвор на Седемте кули. Защото преди четирийсет години Русия, Прусия и Австрия изпратиха армиите си в Полша, за да заличат тази държава от картите. Така че Палевски дори нямаше правителство, на което да разчита.

Полският имперски посланик във Високата порта пооправи влажния плат, увит около бутилките, дръпна вървите на торбата, стегна ги отново и закрачи по все по-тесните и западнали улички и сокаци, докато най-сетне пристигна пред съвсем малка порта, сгушена между килнатите къщурки на стария град до залива Златния рог. Портичката бе съвсем малка, защото бе потънала в земята: само горната й част се подаваше над калта. Няколко хлапета се стрелнаха покрай него и сигурно отриха мърлявите си ваксаджийски ръце в старото му палто. Потропване на копита предупреди за приближаването на малка каручка, теглена от кон, който напредваше с удивителна точност през тясната средновековна уличка. Палевски бързо почука на вратнята. Отвори му старица в синя забрадка, която безмълвно отстъпи, като го видя. Палевски се приведе и хлътна тъкмо когато каручката се плъзна покрай дувара с тропот, мъжко подвикване и плясък на кожена юзда.

Малкото дневна светлина навън гаснеше, а навярно в къщата така и не бе успяла да проникне. Палевски се запита дали през изминалите хиляда и петстотин години на това място изобщо е прониквало някакво слънце: хлътналата в земята порта, както отдавна предполагаше, сигурно бе правена по византийско време, навярно византийски бе и парапетът, който стискаше в сумрака, за да се качи на етажа, също и камъните на къщата и амбразурите на прозорците, но арката над главата му може би бе римска.

Щом преодоля последното стъпало, той спря, за да си поеме дъх и да усети особената смес от аромати, която се процеждаше през светлия процеп под вратата пред него.

Евнухът Яшим и посланик Палевски бяха странна двойка приятели, ала приятелството им бе старо и солидно.

— Ние сме две половинки, събрани в едно цяло — бе заявил веднъж Палевски, след като бе изпил повече водка, отколкото му бе мярката, макар да твърдеше упорито, че горчивата билка в алкохола успявала да съхрани ума му и да го поддържа жив. — Аз съм посланик без страна, а ти си мъж без тестиси. — Яшим се бе замислил над думите му, преди да подчертае, че някой ден Палевски може и да си върне страната, но полският посланик бе махнал презрително с ръка и се бе разридал шумно. — Вероятността е точно толкова голяма, колкото и на теб да ти покарат тестиси. Никога. Никога. Мръсници! — След малко заспа и Яшим бе повикал носач, за да го отнесе до тях на гръб.

Бедният дипломат подуши въздуха и в очите му проблеснаха хитри искрици, които обаче не успяха да заличат добродушния му вид. Първо усети мириса на пържен лук, след това на пиле, в това бе сигурен. Имаше и леко ухание им канела, но тя се бе смесила с нещо, което не му бе познато, нещо с резлив плодов вкус. Вдъхна отново и притвори очи.

Без повече да се церемони, той блъсна вратата и се втурна в стаята.

— Яшим! Яшим! Ти караш душите ни да се връщат от портите на ада! Пилешка яхния, ако не греша. Досущ като персийската рецепта. Пиле, орехи и сок от нар! — отряза той.

Яшим се извърна стреснато, тъй като не го бе чул да влиза. Палевски забеляза как на лицето му се изписа леко разочарование.

— Хайде, хайде, млади човече, ял съм я тази манджа, докато още си бозаел. Сега му е времето да й дадем подходящо име, например: Посланикът беше нещастен, но вече е на седмото небе! Какво ще кажеш?

Подаде бутилките на домакина.

— Пипни, още са студени! Истинско удоволствие! Някой ден ще взема лампата, ще сляза в мазето и ще открия откъде идва тази ледена вода. Може да се окаже някой римски резервоар. Няма да се изненадам. Ще бъде страхотно!