Джейсън Гудуин - Дървото на еничаря

Междувременно земи, завоювани от армиите на султана в името на исляма, попадали обратно в ръцете на неверниците: унгарците първи си върнали изгубеното. В Египет албанецът Али паша използвал опита, натрупан по време на нашествието на Наполеон, за да обучи фелахите 9 9 ар. — земеделец в арабска страна, водещ уседнал начин на живот. — Б.пр. и да ги превърне във войници по западен образец. Най-тежкият удар бил нанесен, когато се откъснала и Гърция, разположена на крачка от сърцето на империята, където всеки втори бил грък или говорел гръцки. Не можело да се отрече, че египтяните успешно удържали фронта известно време. Те били добре обучени, дисциплинирани, разчитали на безупречна тактика и модерни пушки. Султанът бързо осъзнал какво става и започнал да обучава своя войска, която по нищо да не отстъпва на египетската — Новата гвардия на сераскера.

Това се бе случило преди десет години. Султанът издал нареждане еничарите да приемат западните методи — също като Новата гвардия — с пълното съзнание, че по този начин ще ги предизвика и засегне. Веднага щом разбрали за промените, еничарите се надигнали. Те яростно бранели привилегиите си, и естествено се обърнали срещу двореца и онези аджамии от Новата гвардия. Само че вече се били превърнали в затъпяла мързелива маса. Хората ги ненавиждали. Султанът бил готов да ги разгроми. Когато еничарите преобърнали казаните си в нощта на 15 юни, бил необходим само един ден да се постигне със съвременни средства онова, което никой не успял да извърши за цели триста години. До вечерта на шестнайсети ефикасната съвременна артилерия сринала казармите на бунтовниците, превръщайки ги в димящи руини. Мъртвите били вече хиляди: останалите побягнали, за да се спасят, и били довършвани по улиците на града, из горите отвъд градските стени, из рововете и пещерите, където потърсили убежище, с надеждата да оцелеят.

Това беше травма, разсъждаваше Яшим, от която империята все още се възстановяваше. А навярно имаше и такива, които никога нямаше да се възстановят.

Мъж в кожена престилка, омазан в мръсотия чак до лактите, работеше над фенер на улицата, пред дюкяна си. Стиснал маша, той нагъваше калаени листа и ги спояваше с бързина и умение, на които Яшим мълчаливо се възхищаваше. Най-сетне мъжът вдигна въпросително поглед.

— Искам да ми кажеш цената за нещо необичайно — предпазливо поде Яшим. — Гледам, че добре се справяш с големи предмети.

Мъжът изсумтя доволно.

— Какво ще искаш, ефенди?

— Казан. Ама да е голям — висок колкото мен, на крачета. Можеш ли да го направиш?

Мъжът се изправи, вдигна ръка към врата си и се намръщи.

— По това време на годината не се търсят казани — отбеляза той.

Яшим го изгледа изненадано.

— Можеш ли да го направиш? Правил ли си преди?

Отговорът на ковача го изненада.

— Почти всяка година. Продавам големи казани за гилдията на чорбарите. Трябват им за градската процесия.

Разбира се! Как не се бе досетил? Всяка година хората от гилдиите минаваха по улиците до „Света София“ и всяка гилдия демонстрираше театрално чудовищно произведение на занаята си. Гилдията на бръснарите мъкнеше огромна ножица и предлагаше безплатно подстригване на всички желаещи от публиката. Рибарите влачеха нещо като кораб, демонстрираха как хвърлят мрежи и теглят въжета. Пекарите бяха измайсторили пещ и подхвърляха горещи кифли на хората. А пък продавачите на чорба разнасяха огромни почернели казани с прясно сварен курбан, от който сипваха в глинени панички и раздаваха на тълпата. Истински карнавал.

— Но калаените казани не задържат нито топлина, нито биха издържали на тежестта — възрази Яшим.

Ковачът се усмихна.

— Че те не са истински! Нали и корабчето ще потъне, ако го пуснат на вода. Кажи, ефенди, нали не вярваш, че бръснарите подстригват хората с онази гигантска ножица? В калаения казан слагат друг, по-малък, а големият е само за фасон. Просто за да се забавляват хората.

Яшим се почувства като несъобразително дете.

— А напоследък да си правил от онези огромни казани? Нищо, че сега не му е времето.

— Правим, когато гилдията ни поръча. През останалата част от годината, ами… — той плю в шепи и отново стисна машата. — През останалата част майсторим фенери и тям подобни. Казаните се очукват лесно, металът се напуква, затова, когато му дойде времето, правим нови. Щом ти трябва казан… на твое място бих говорил с гилдията на чорбарите. — Той погледна Яшим и около очите му се събраха насмешливи бръчици, които издадоха, че му е забавно. — Ти да не би да си Настрадин ходжа?