Джейсън Гудуин - Дървото на еничаря

— А кой е открил тялото?

— Аз. Не се учудвай. Повикаха ме заради казана, а и защото конярите не можели да успокоят конете. Аз пръв надникнах вътре. Военен съм, виждал съм мъртъвци и преди. Освен това… — Той се поколеба. — Сякаш подозирах какво ме очаква.

Яшим мълчеше.

— Не казах нищо. Наредих да изведат конете и да залостят вратите. Това е.

Яшим почука по казана с нокът. Чу се тънък звън. Евнухът отново дрънна по метала и се вслуша в звука. Двамата със сераскера се спогледаха.

— Много е лек — отбеляза Яшим. За момент и двамата притихнаха. — Какво ще кажете?

— Според мен — намръщи се сераскерът — не ни остава много време. Днес е четвъртък.

— А прегледът на войската кога е?

— Имаме десет дена, за да разберем какво става с хората ми.

Сутринта беше натоварена. Яшим отиде на баня, насапунисаха го, изтъркаха го с кесе, той лежа дълго в горещия хамам, преди да се прибере вкъщи, преоблечен в чисти дрехи. Най-сетне, след като обмисли внимателно ситуацията, мъчейки се да извлече поне някаква улика, мисълта му тръгна в друга посока.

Как да открие телата на трима разлагащи се мъртъвци в средновековния двумилионен град, забулен в мъгла?

Няма смисъл дори да опитва.

По-добре да се заеме да сготви нещо.

Изправи се и прекрачи към другия край на стаята, потънал в мрак. Драсна клечка кибрит, запали лампата и зачака фитилът да загори уверено, с висок пламък. Светлината падна върху спретнато подредени една до друга печка, висока маса и редица много остри на пръв поглед ножове, увиснали на дървена поставка.

В ъгъла имаше кошница, от която Яшим извади няколко малки твърди глави лук. Обели ги и ги наряза на дъската, първо ги накълца на една страна, след това ги обърна на другата, сложи тиган на печката и сипа зехтин, за да изпържи лука. Когато стана златист, той добави няколко шепи от ориза, който държеше в глинено гърне.

Отдавна бе усвоил готварското изкуство. Приблизително по същото време се бе отвратил от собствените си усилия да се порадва на първичните чувствени удоволствия и се бе отдал на по-изтънчени наслади. Не че дотогава бе приемал готвенето за женска работа: готвачите в цялата империя бяха както мъже, така и жени. Просто за него това бе задължение на бедните.

Оризът стана стъклен и той добави шепа стафиди, още една шепа кедрово семе, бучка захар и щипка сол. Свали буркан от полицата и гребна лъжица мазна доматена паста, която пресипа в чаена чаша, за да я размие с вода. Изсипа я при ориза, водата изсъска и вдигна облак пара. Посегна и за щипка сух джоджен, счука малко черен пипер, изсипа и него, разбърка ориза, след това го захлупи и премести тигана настрани.

Беше купил почистени миди, от големите, по седем сантиметра и половина, дето ги вадят от Терапия, нагоре по Босфора. Отвори ги една по една с помощта на специално притъпено острие и ги пусна в леген с вода. Оризът бе почти готов. Той накълца на ситно копър, разбърка го, след което пресипа всичко в паница, за да се охлади. Отцеди мидите и ги напълни с лъжица от сместа, след това затвори черупките и ги подреди плътно една до друга на пластове в тигана. Затисна ги с чиния, добави гореща вода от чайника, похлупи ги и сложи тигана върху жарта.

Взе пиле, наряза го, изчисти орехи, като ги счукваше с опакото на сатърче, и се зае да приготви персийска пилешка яхния със сок от нар.

Когато всичко бе готово, той взе каната с извита дръжка и много внимателно си изми първо ръцете, след това устата, лицето, врата и най-накрая интимните си части.

Извади килимчето, коленичи и се помоли. Когато приключи, нави килимчето отново и го прибра в една ниша.

Знаеше, че скоро ще има посетител.

Станислав Палевски бе петдесет и пет годишен мъж, с оплешивяващо теме, обрамчено от стегнати сиви къдрици, с воднисти сини очи, от които лъхаше скръб и отчаяние, ала това впечатление изчезваше, щом човек погледнеше мощната челюст и размера на римския му нос, както и устата, стисната решително, превърнала се в тънка линия заради дъжда и вятъра, които бръснеха брега на Мраморно море.

Както всяка вечер в четвъртък, тази едра внушителна фигура с цилиндър и редингот се разхождаше по пътя от Новата джамия до Златния рог. Черни на времето, сега рединготът и шапката бяха просто останки от по-добри времена, а от многото носене и от влажния въздух в Истанбул цветът им се бе превърнал в нещо като наситено морско зелено; кадифената гарнитура на цилиндъра бе олисяла на доста места, особено по периферията. Когато приближи две дами, сгушени под чадърите си и следвани от придружители, той спря, любезно им направи път и с елегантен жест докосна периферията на шапката си за поздрав. Дамите не показаха нито с поглед, нито с кимване, че са забелязали кавалерството му, ала се сбутаха леко и Палевски долови приглушен шепот и сподавен кикот. Усмихна се на себе си, върна се на алеята и продължи разходката си.