Александър Громов - Ватерлиния

Срещат се и изроди. Както навсякъде, както винаги. Едни те карат да се усмихнеш, други — да вдигнеш в недоумение рамене. Всяка норма предполага възможност за отклонение, а следователно и за израждане. Но дори изродите не си приличат.

В най-гъстата част на Третия спирален ръкав, от вътрешната му, запълнена със сгъстяващ се газ страна, сред милиони синьо-бели звезди и хиляди студени гиганти, които все още не са се разпалили, огряна от техните лъчи, бе открита планета, уникална във всички отношения и също толкова негостоприемна. Ако в радиус от трийсет милиона километра имаше нещо дори мъничко по-подходящо, едва ли и шепа енциклопедисти, на които се плаща само за да трупат безполезни знания, биха обърнали внимание на този космически уникат. Проблемът се състоеше в това, че нямаше по-подходящ обект за изграждане на междинна и ремонтна станция в близост до изходите на четири стабилни подпространствени Канала, в които се пресичаха отдавна усвоени търговски пътища.

Планетата, открила се пред погледа на изследователите, превишаваше Земята двойно в диаметър и един път и половина по маса. Водата, от която се състоеше от повърхността до центъра, пребиваваше в състояние на зонално въртене и съдържаше разтворени соли и примитивни организми. Пренаситената с влага атмосфера можеше да задоволява нуждите на човешкия организъм от кислород с помощта на филтри и дори без тях — за ограничен период. Именно наличието на свободен кислород и вода бе накарало инженерите да се откажат от космическия вариант за база и да построят плаваща. Упорити и досадни като дървеници, хората бяха започнали живот насред океана.

Без материк, без остров, без плитчини.

Само вода.

Гигантска водна Капка.

Никой не бе измислил име на планетата. То бе възникнало също така спонтанно и естествено, като да кихнеш в дъждовен ден.

Капка — и толкоз. Кръгла, неправдоподобно голяма. Плашеща. Просто Капка…“

Филип изруга и хлопна книгата. На корицата пишеше: „Роман за юноши: белетризирана история за усвояването на Капка“. Той се разрови сред историческите романи и потъна в първото, което му попадна подръка.

„… въпреки че оръжието на противника бе с почти два дюйма по-дълго, младият барон се шмугна с бързината на мълния под описващата страховити кръгове моторна резачка на дьо Ренси и нанесе на пръв поглед неотразим удар, косо отдолу нагоре. Изабела, уверена в избраника на своето сърце, побърза да изръкопляска. Снабденият с мощен атомен двигател паланкин се разтресе от възторжените аплодисменти на екзалтираната млада жена. Но маркизът — не напразно се смяташе за един от най-добрите фехтовачи в гвардейските казарми — отби атаката със злобна усмивка. С вой и стържене двете изящни резачки се срещнаха на кръст между побледнелите от гняв лица на противниците…“

Нещо четенето не му вървеше. Филип се прозя, изяде втората галета за деня и пийна филтрирана вода, като пусна в дестилата късче сол. Превключи книгата на „драматизация“ и догледа сцената на дуела докрай. Изключи. Погледна часовника. До времето, което сам си бе определил, оставаше още много, но нетърпението се оказа по-силно.

Радиото продължаваше да мълчи. Нищо чудно — с невъоръжено око се виждаше, че повредите, получени от капсулата при бомбардировката, са прекалено сериозни, за да има смисъл да се надява на естествено регенериране. Връзка с контролния пост нямаше и нямаше да има. Чист късмет, че се задейства системата за автоматично изплаване. Двойно повече, че вече девети ден се носи в безметежен дрейф.

По всичко личеше, че се беше свестил на втория ден. Кой знае защо, аварийното изключване на капсулните рецептори не се беше включило той бе прекарал няколко часа в борба със слепотата, слабостта и болката, издаваше безмълвни викове и се гърчеше като червей, докато най-сетне успя да намери пипнешком и да измъкне от гнездото тънкия като пъпна връв кабел, съединяващ шлема с командното табло. След като се посъвзе, дълго и ожесточено рита шлема, обсипваше с ругатни умника, измислил цереброуправлението с обратна връзка. Все пак успя да поправи веригата за аварийно изключване, но беше изгубил желание да пъхне отново глава в шлема. И без това беше очевидно, че през изминалите няколко дни капсулата не показва белези на възстановяване.

На втория ден след бомбардировката пусна две сигнални ракети, като отброи между изстрелите шестчасова пауза. На третия ден повтори опита. След това изстрелваше по една ракета дневно. Последната литна към небето вчера по обед. Сигналните ракети се спускат с парашут в продължение на час и през това време раздират ефира с вопли за помощ. Невъзможно е да не бъдат засечени. Оставаше да чака помощта — до два-три дена, максимум четири, търпящият бедствие щеше да бъде прибран от патрулен катер на съседите или дори качен, заедно с капсулата, на борда на някой подводен крайцер.