Томас Грийниъс - Мисията Атлантида

— Моля те, не си тръгвай! — простена той. Страхуваше се, че никога повече няма да я види.

Поставила ръка на бравата, тя се обърна и каза:

— Послушай съвета ми, Конрад. — Тонът й звучеше бодро, но си личеше, че едва сдържа сълзите си. — Върни се в Щатите, удари още някоя и друга бройка и се придържай към университетските лекции и евтините туристически маршрути. Забрави за всичко, което мислиш, че си видял там! Забрави и за мен!

— Как ли пък не! — промърмори той, когато тя затвори вратата.

Втренчи се в празното пространство над главата си, неспособен да откъсне мислите си от Серена. Измина като че ли цяла вечност. После влезе една медицинска сестра и развали магията.

— Търсят ви по телефона! О, да! Докторът каза, че ако искате, можете да пиете кафе. Отне ми цяла вечност, докато открия този термос, на който така държахте!

— Просто има сантиментална стойност — въздъхна той, когато сестрата постави термоса на нощното му шкафче.

— Много любезно от страна на доктор Сергети, че ми го е пазила досега. Надявам се, че сте сложили на неговото място новия, както ви помолих!

— Да, разбира се! Оставих й друг термос, точно като този, заедно с вашия малък подарък — отговори сестрата.

— Само след минутка ще се върна, за да ви налея кафе!

— Благодаря! — кимна той и се втренчи в термоса, а после, макар и трудно, вдигна телефонната слушалка с бинтованата си ръка.

Беше Мерседес, продуцентката на неговата поредица „Древните загадки на Вселената“. Обаждаше се от Лос Анджелис и се смееше. Всичко от последната им среща при линиите Наска беше простено и забравено.

— Току-що видях съобщенията в интернет! — изписука тя. — Какво става там долу? Добре ли си?

Конрад постави телефона в свивката между брадичката и здравото си рамо. Завладя го неочаквано и необяснимо спокойствие.

— Добре съм, Мерседес.

— Жестоко! И кога смяташ, че ще бъдеш на крака?

През открехната врата Конрад зърна двама военни полицаи от ВМС на САЩ, охраняващи стаята му.

— Вероятно след два-три дена. Защо?

— Сензациите посвършиха и каналите търсят нещо ново. Ние тук измислихме едно специално издание на програмата ни, което е точно по твоята част. Как ти звучи Луксор?

— За кой ли път! — въздъхна Конрад.

— Представи си само как стоиш сред руините на един град на робите — започна въодушевено Мерседес. — И разкриваш пред света, че всичко в библейския „Изход“ е вярно! Разполагаме дори с египетска статуетка на Рамзес II от Деветнадесетата династия, за да го докажем! Ще ти се плати двойно! Само гледай да си оправиш отношенията с египтяните. Кога можеш да започнеш?

Конрад помисли малко и едва тогава отговори:

— Следващия месец. Първо ще трябва да се отбия във Вашингтон.

— Жестоко! Впрочем, тази работа с Антарктида… Нещо интересно?

— Не, Мерседес — изрече бавно Конрад. — Нищо интересно.

Рим. Ватикана.

Самолетът на Серена от Сидни кацна на летището в Рим по залез слънце. Беше посрещната от Бенито с обичайната черна лимузина, който веднага я откара във Ватикана за доклад при папата.

Двамата говориха на четири очи до три часа през нощта. Накрая Негово светейшество постави треперещите си ръце върху челото й и прошепна кратка молитва. После добави:

— Добра работа! Градът е погребан, американците знаят само половината от историята и ще запазят информацията за себе си, така че сега в ООН спокойно могат да концентрират енергията си върху по-продуктивни цели. И тъй като и полковник Завас си е отишъл, отнесъл е и последните доказателства.

Да, това бе истина. Но само донякъде. Защото Серена знаеше, че спомените й са живи. И дълбоко се съмняваше, че някога ще забрави преживяното.

Папата я погледна в очите и промълви:

— Ами доктор Йейтс?

— Той няма да проговори — отговори монахинята. — А дори и да го направи, никой няма да му повярва. Успях да взема дигиталната му камера и картата на Сонхис!

Серена бръкна в раницата си и извади оттам зелен термос. Папата се приведе напред в очакване, докато тя се опитваше да развие външната стена на термоса. Но такава нямаше. Термосът бе подменен.

— Някакви проблеми? — заинтересува се Негово светейшество.

Серена се върна мислено към последното си посещение при болния Конрад и към сълзливото им сбогуване.

— Той го е откраднал!

По сбръчканото лице на папата неочаквано се разля широка усмивка. Светият отец се разсмя високо и сърдечно — така, както тя никога досега не го бе чувала да се смее. Толкова силно, че накрая се задави и тя бе принудена да го потупа леко по гърба.