Томас Грийниъс - Мисията Атлантида

Едно по едно събитията от предишния ден започнаха да се връщат в съзнанието му. Залят от пороя на спомените, той грабна някаква химикалка и се опита да нарисува картината. После обаче отново се унесе в сън. Когато се събуди за втори път, до леглото му седеше жена. Усмихваше му се.

Той се втренчи в нея и прошепна:

— Точно както в болниците от добрите стари времена легло и сестра. — Опита се да й се усмихне, но не успя. Заболя го. — От колко време си тук?

— Само от няколко минути — отговори тя и го дари с топла усмивка.

Конрад знаеше, че тя го лъже. Беше се събудил посред нощ и я бе зърнал да спи в същия този стол. Тогава бе решил, че сигурно сънува.

— Жива си — обади се едва доловимо.

Протегна ръка към нейната и тя докосна бинтовете му.

— Ти също, Конрад.

— А останалата част от света?

— Всичко е наред — отговори тя и по бузата й се стече една самотна сълза. — Благодарение на теб!

— Какво стана с Йейтс?

— Сигурно в момента минава някъде край Плутон.

— Смяташ ли, че онова, което той каза за мен, е налудничаво? — попита с напрегнат поглед той.

— Точно толкова, колкото и идеята за някакъв изгубен град под ледената шапка.

— Какво ще рече това — че е налудничаво или че не е?

— Вече няма никакъв град, Конрад! Всичко приключи. Свърши. Точка! Разбираш ли ме?

— Не съвсем — навъси се той. — Аз направих едно зашеметяващо откритие, Серена! Ето, виж!

И й показа грубия чертеж на слънчевата баржа, който бе направил.

Серена се смръщи. Сериозното изражение й отиваше.

— Само не ми казвай, че съм си го измислил! — опита се да се надигне той.

— Не, не си го измислил, Конрад. Виждала съм този чертеж и преди. Преди близо двеста години оригиналният план на Вашингтонския монумент е изглеждал точно така, включително и липсващата днес ротонда в основата.

Конрад се вторачи в чертежа си и осъзна, че Серена е напълно права. Значи трябва да се върне обратно във Вашингтон. Там се намираше, разбира се, и имението на баща му. Тъкмо ще се погрижи за наследството си и ще се опита да си изясни някои неща. Може би част от тези неща се крият в папките на баща му от офиса му в Отбранителната агенция за високотехнологични проучвания.

В главата му започна да се очертава план за ново пътешествие, ала Серена очевидно изобщо не хареса онова, което виждаше.

— Слушай какво, Конрад — започна тя с благ, почти изкусителен тон, — ти си велик археолог, но във всяко друго отношение си неопитен аматьор. Няма да публикуваш нищо! Няма да представиш нищо! Защото не разполагаш с нищо, което да представиш! Не разполагаш дори със скиптъра на Озирис. С нищичко! Единственият спомен за нашето фантастично приключение е картата на Сонхис, която се връща заедно с мен в Рим — там, където й е мястото!

Конрад погледна към нощното си шкафче и попита:

— Къде ми е камерата?

— Каква камера?

Той се вкамени. След няколко секунди изрече бавно:

— Ами ние?

— Какво ние? „Ние“ не съществува и не може да съществува! Вече не го ли разбра?! — извика тя с болка в очите. — Ти не разполагаш с никаква история, която да разкажеш. Не разполагаш с никакви доказателства. Градът изчезна. Единственото, което остава, е само твоята дума. И ако се разприказваш, никой няма да ти повярва! С изключение може би на приятелчетата на Завас в Близкия изток, които автоматично ще те погнат! Ти просто стана жертва на собствените си налудничави амбиции! Затова бъди щастлив, че поне си жив!

— А ти?

— Аз съм директор на Австралийското дружество за опазване на Антарктида и съветник към Антарктическата комисия на ООН, която проучва случаите на нарушения на протоколите за защита на околната среда от Международния антарктически договор — отговори Серена.

— И ти си всичко това?!

— Нали именно моят екип те откри в леда! — изтъкна назидателно тя. — И тъй като ти си единственият жив свидетел на предполагаемите събития, всяка информация, която можеш да ни предоставиш, ще бъде подобаващо оценена. Ще я включа в доклада си пред Общото събрание на ООН.

— Избрали са точно теб за съставянето на доклада?! — изуми се Конрад и от устата му излезе хриплив смях. — Разбира се. Та кой друг притежава международните позиции и страстта, необходими за съхранението на този обширен, бял и девствен континент?

Серена стана, за да си тръгне. Сведе поглед към него. Очите й го гледаха нежно, но тялото й беше сковано.

— Късметлия си ми ти! — отбеляза тя, приведе се и го целуна по бузата. — Ангелите Господни са бдели над теб!