Лей Грийнууд - Омагьосан кръг

— Забрави родителите си, дядо ти, дори Гас и фермата и мисли за нас. Аз те обичам, Кортни!

— За колко време? — попита тя, вдигайки обляното си в сълзи лице към него.

— Завинаги.

— Нищо не трае вечно. Кажи ми, колко дълго ще ме обичаш? Може би ще ми бъде по-лесно да го приема, ако знам кога ще приключи.

— Няма да спра да те обичам — повтори Сет. — Не знам за дядо ти и твоите родители, но аз никога няма да те изоставя.

— Всеки иска нещо. Какво искаш ти? — попита Кортни ядосано. — Гас ли?

— Не. Само теб.

— Защо да вярвам, че си по-различен от собственото ми семейство?

— Кортни, спри да си причиняваш това! На тебе ти няма нищо и аз не преследвам никакви задни цели. Опитай да забравиш това, което ти е причинил баща ти. Сигурен съм, че не е било умишлено. Навярно самият той е ужасно нещастен.

— А дядо ми?

— Трябва доста да те е обичал, за да направи това, което е извършил. — Не бе възможно да е пожертвал всичко само от злоба към сина си. — Но независимо колко те е обичал, естествено е да го заболи, когато губи всичко, което е постигнал.

— Трябваше ли да ме кара да чувствам тежестта на това пожертвувание всеки път щом погледнеше към някое от полетата?

— Сигурен съм, че не е било съзнателно. Така или иначе, всичко това е минало и не можеш да го промениш. Мисли за нас.

— Не мога да забравя Гас. Той е най-важното нещо в живота ми.

— Е, сложи ме на мястото ми — изсумтя Сет и започна да събира дрехите си. — Мислех, че можеш да забравиш този кон поне за няколко часа.

— Никога няма да забравя Гас. Той е мой. Аз съм го отгледала. Той и аз трябва да се отплатим на дядо ми.

— Нямам четири крака и родословие, дълго колкото ръката ти, но бих могъл да ти помогна.

— Трябва да направя това сама. Освен това рано или късно всеки ме изоставя. — Трябваше да го отблъсне, за да се справи с това сама. Тонът й вече не беше убеждаващ, а фаталистичен.

— Аз — няма.

— Не мога да разчитам на шанса.

— Защо тогава се люби с мен преди малко? — попита Сет ядосано. — Това обикновен животински инстинкт ли беше, или просто бе любопитна да видиш какво е усещането?

Кортни гледаше в пространството.

— Мисля, че ми дължиш отговор.

— Защото не можах да се спра — промълви тя. — Обичам те…

— Тогава защо… — попита той и коленичи до нея с все още разкопчана риза.

— Мисля, че трябва да има някакъв начин да се обичаме, без да си причиняваме болка. Трябва да има — каза тя и го погледна с мъка в очите. — Защо всичко хубаво трябва да върви с такава ужасна цена?

— Винаги има риск — такъв е животът, — но не всичко причинява болка. Любовта не само наранява, може и да лекува.

— Кога започва да го прави?

— В мига, в който й позволиш.

Гледаха се в мълчание.

— По-добре да си тръгваш. Ще започнат приказки, ако останеш по-дълго. Не мисля, че бих могла да го понеса.

— Добре — кимна той и нежно я целуна. — Но запомни: аз те обичам и нищо не би могло да промени това. Вярваш ли ми?

Тя само го целуна в отговор.

Кортни не помръдна нито когато Сет приключи с обличането, нито когато си тръгна. Не го направи дори когато влезе Хамлет — явно Сет го беше пуснал — и седна до нея, положил главата си върху копринената й блуза. Беше се взряла в миналото си, в онези двадесет години, през които всички й отказваха любовта си и се чудеше дали този път може да бъде различно.

Надяваше се да е така, но се страхуваше, че няма да бъде. Мисълта се бореше със сърцето й, това бе битка между надеждата и страха.

Кортни беше в офиса на Тед и мъдруваше откъде да намери пари, за да се справи с плащането на дълговете и в същото време да намери жребец за кобилите, когато звукът на ягуара на Сет я накара да вдигне глава. Учуди се, когато той изскочи от колата и се затича към офиса. Сет никога не тичаше, това бе част от неговия имидж.

— Имам друга изненада — обяви той, като се появи на вратата, ухилен до уши. Не приличаше на себе си, беше толкова различен от хладния, уравновесен, способен да се контролира Сет.

— Виждам ръцете ти, значи не са раци — смръщи се Кортни.

— Раци? — попита Тед, вдигайки глава.

— Преди няколко дни Сет ми донесе омари за вечеря. — На лицето на Тед се появи изражение, което Кортни не можа да разбере, но бързо отмина и той си намери причина да излезе от офиса. — Ти го изплаши!

— Нищо подобно, просто Тед знае кога имат нужда от него в другия край на фермата.

Кортни не можа да потисне усмивката си.

— Познай каква е изненадата.

— Нямам никаква идея. Подскажи ми.