Лей Грийнууд - Роуз

— Не мога да повярвам! — избухна Джеф. — Собственият ми брат. Толкова ли се нуждаеш от жена, че трябваше да се ожениш? Можеше да си намериш някоя. Всеки град в Тексас е пълен с жени. Те обикновено са готови да се хвърлят в краката ти.

— Не се нуждая толкова много от жена, Джеф. И аз имам желания като всички останали, но не се ръководя от тях.

— Сигурно се ръководиш от нещо друго, но не и от разсъдъка си. Ако не е стомахът ти или нещо под него, какво е тогава?

— Нещо, което омразата и гневът ти пречат да разбереш — отговори Джордж.

— Само не ми казвай, че я обичаш — рече Джеф. — Не бих повярвал, че обичаш една янки, дори и да се закълнеш.

— Добре, няма да се кълна.

— Господи, чак сега ми стана ясно. Съвсем скоро къщата ще се изпълни с малки пикльовци янки.

— Няма да имаме деца — каза Джордж.

Джеф зяпна брат си.

— Тогава за какво друго си се оженил за… нея?

— Във вените на всички нас тече кръвта на татко. Мислиш ли, че бих рискувал да стана баща на синове, които ще приличат на него?

— А Роуз какво мисли по този въпрос?

— Не е твоя работа — отговори Джордж, — но тя се съгласи.

За миг Джеф изглеждаше напълно объркан.

— Но да я настаниш в стаята на майка ни — продължи той, — да й позволиш да спи в леглото й…

— Знаеш, че тя би се съгласила — отвърна Джордж. — Освен това, тя живя тук по-малко от две години. Никой от нас не е роден тук.

— А какво ще кажат близнаците?

— Нищо, и ти го знаеш. Ти си единственият, който не може да се примири с факта, че бащата на Роуз се е сражавал в Съюзническата армия.

— Адски си прав — не мога.

— Ами ще трябва да се примириш. Роуз ще остане тук.

— Искаш да кажеш, че си избрал тази жена пряко собствената си плът и кръв.

— Ако някой трябва да избира, това си ти, а не аз. Аз вече съм направил избора си.

— Няма какво да избирам. Губиш си времето, като ме молиш да я приема.

— Съвсем не те моля — отговори Джордж. — Знаеш какъв трябва да е изборът ти. Зависи от теб.

— Не я приемам — отсече Джеф и скочи от стола си. — И теб не приемам, докато си женен за нея.

— Тогава по-добре си вземи завивките. Предполагам, че ще се чувстваш по-добре със Соления и момчетата.

— Гониш ли ме? — попита Джеф с разширени от удивление очи. — И всичко това заради някаква кучка янки, която е успяла да те хване толкова натряскан, че си се оженил за нея, само за да я вкараш в леглото?

Джордж скочи. Сграбчи го за ризата и го повлече из стаята като парцалена кукла.

— Радвай се, че имаш само една ръка. Ако имаше две, щях да те бия до безсъзнание. Не искам тя да знае, че един от братята ми е паднал толкова ниско, та да обижда една дама. А сега се махай оттук и не прекосявай този праг, докато не си готов да се отнасяш към Роуз с уважението, което се полага на моята съпруга и твоята снаха.

— Никога няма да го направя.

Джеф грабна една от връхните дрехи и една мушама и излетя от кухнята.

Роуз не можеше да заспи. Знаеше, че и Джордж не спи. Но нямаше смисъл да разговарят. Нямаше да оправят нещата с приказки. Поне още не. Първата вечер у дома беше катастрофална. Толкова катастрофална, че тя бе прибягнала до лъжа, за да улесни нещата и за двама им.

Беше чула, че Джеф напуска къщата. Всички бяха чули. Той бе нахлул в стаята на момчетата, видя я като казваше лека нощ на Зак и измърмори мръсна ругатня.

Монти го повали на пода. Само защото стигна до него преди Хен. За щастие, малко преди нещата съвсем да излязат от контрол, Джеф стана на крака и изскочи от спалнята. Джордж беше в коридора. Когато го пусна да мине покрай нея, Роуз реши, че не е чул думите на Джеф.

Искрено се зарадва.

— Съжалявам — измънка тя на близнаците и бързо се върна в кухнята.

— Какво има? — попита Джордж, като я последва.

Не можеше да повтори пред него казаното от Джеф. Това нямаше да реши нищо, а само щеше да утежни бремето, което Джордж вече носеше.

— Надявах се, че Джеф няма да го приеме така тежко.

— Ще се успокои. Също като татко е. Бързо му минаваше. Много шум за нищо.

— Монти е такъв — рече Роуз. — Джеф е различен.

Знаеше, че и Джордж мисли по същия начин. Тя го остави да разопакова багажа им, докато почистваше кухнята. Така щеше да бъде сам. И тя щеше да е сама.

— Тъй и не успяхме да сложим тапетите в тази стая, преди да започне войната — каза Джордж, когато тя най-сетне влезе в спалнята. — Предполагам, че момчетата не са имали желание, след като мама почина.

— Сега вече имаме много време — рече Роуз с целия ентусиазъм, който можа да събере.