Лей Грийнууд - Роуз

— Искам да дойда с теб.

— Не. Ти и Сайлъс се качвате в каруцата и тръгвате към ранчото. Ние ще ви настигнем преди зазоряване.

— Но ти дори нямаш кон.

— Надявам се, че Сайлъс ще ми даде неговия.

Тя кимна в знак на съгласие.

Знаеше, че няма смисъл да спори с Джордж, когато ставаше дума за схватка.

— Идват — каза Соления и хукна към храстите, където Джордж бе устроил засадата.

— Колко яздят отпред?

— Само двама. Алекс и аз вече се справихме с първите.

Джордж се усмихна доволно.

— Защо не ми бяхте войници по време на войната? Онези щяха да прекарат доста безсънни нощи.

— Сигурен ли си, че само искаш да обърнем стадото? — попита Соления.

— Това е единственото, което можем да направим — отговори Джордж. — Ако убием, колкото можем, по петите ни ще тръгнат всички престъпници на Мексико. Не бих изложил живота на Роуз на опасност заради чуждия добитък. А сега заемете позиция. Щом извикам, почвайте да стреляте.

Соления се ухили.

— Мислиш ли, че бойният вик ще изкара ума на онези бандити?

— На янките винаги им въздействаше. Сигурно ще смрази кръвта на тази сган.

Цялото тяло на Джордж се разтрепери от вълнение. Беше като див жребец, подушил миризмата на неприятел и нямаше търпение да даде сигнал за атаката. Чувстваше се отлично, че отново издава заповеди. Само му се искаше да има достатъчно хора, за да очисти всеки бандит, опитал се да прекоси Рио Гранде. Дори нямаше нищо против да пренесе битката на територията на Кортина.

Ех, ако сега беше командир на някой тексаски форт…

Той не довърши мисълта си. Първият вол се появи иззад храстите. Джордж заби пети в хълбоците на коня и нададе смразяващ боен вик, като изстреля залп куршуми точно над главите на приближаващия се добитък. Моментално последваха подобни изстрели от четири други места в храсталаците. Първите ездачи бяха пометени от седлата си, преди да имат време да извадят оръжието си.

Водачът вол хвърли див поглед към препускащите насреща му хора и обърна добитъка, който идваше непосредствено след него. След секунди цялото стадо тичаше обратно надолу към огражденията и към познатите му пасбища.

Джордж и хората му знаеха, че останалите бандити трябва да побягнат заедно със стадото, ако не искаха да бъдат стъпкани, и ги последваха, като изпълниха нощта с викове и изстрели, за да накарат стадото да препуска с пълна скорост още двадесет-тридесет мили.

Роуз нямаше представа какво става и не знаеше как да тълкува различните звуци: първо зловеща тишина, сетне страховит взрив от пукотевица, последван от тропот на хиляди копита, после постепенно затишие.

Не попита Сайлъс какво става. Не искаше да знае. Само искаше Джордж да е до нея, а онези бандити да са колкото може по-надалеч. Не смееше и да си помисли какво би станало, ако нападнат ранчото.

Съсредоточи се върху нещата, които трябваше да свърши, когато се приберяха. Колкото и прозаичен да беше този въпрос, тя предпочиташе да мисли за това, отколкото да се чуди дали отново ще види Джордж.

Тропотът на копита в далечината я поуспокои.

— Това е мъжът ми — каза тя.

— Откъде знаеш, че не са бандитите? — попита Сайлъс.

— Джордж никога не би им позволил да узнаят къде сме — отговори тя.

Макар и да нямаше представа от война и бойна тактика, Роуз знаеше, че Джордж ще се погрижи тя да бъде в безопасност. Вече беше променил живота си именно заради това.

Видя го в мига, в който той се показа. На лицето му сияеше широка усмивка. Изглеждаше по-щастлив и много по-спокоен, отколкото някога го бе виждала. Тя разбра, че е щастлив, защото е ръководил хората в успешна бойна акция и сърцето й се сви.

Все едно, че отново се бе върнал в армията.

Роуз не бе съзнавала досега, колко много бе зависима от решението на Джордж да не облича отново униформа. Но ако това го правеше щастлив…

— Това стадо едва ли ще стигне до Мексико — рече той, като наближи.

Бързо слезе от коня на Сайлъс и седна до Роуз.

— Може би трябваше да заловя неколцина от онези бандити заедно с добитъка.

— Някой ранен ли е? — попита Роуз.

— Никой от наша страна — отговори Джордж.

Тя слушаше, без да се обажда, докато той накратко описваше на Сайлъс схватката.

— Ех, защо не бях с вас — рече Сайлъс.

— И аз исках да си с нас — отвърна Джордж. — Отдавна не съм се чувствал толкова добре. Жалко, че не можем да съберем по-голяма група и да ги изгоним завинаги от Тексас.

— Сигурен съм, че губернаторът няма да възрази рече Соления. — След тази нощ всеки би те взел за командир.