Лей Грийнууд - Роуз

— Може би трябва да поогледаме, за да се уверим — каза Кейто, — но като начало ще вземем бика.

Роуз се вцепени. Загубеха ли бика, това означаваше край на плановете на Джордж за ранчото. Не можеше да позволи това.

— Ако почакате, докато продадем малко добитък, дори част от земята…

— В документа пише, че не можем да чакаме — прекъсна го Кейто и започна да слиза от коня, — а сега, ако се поотместиш…

Джордж насочи пушката към сърцето му, преди кракът му да бе стъпил на земята.

— Никой няма право да претърсва къщата ми — заяви Джордж, — нито днес, нито когато и да било. Ще си получите парите, но ще трябва да почакате.

Кейто застина в неудобно положение с единия крак на стремето, а другия на земята.

— Виж какво, мистър Рандолф — каза той, — не е необходимо да се ядосваш. Имаме разпореждане. С нищо ме можем да го променим. Ще ни дадеш каквото трябва. Ще си възвърнеш парите, след като извършиш продажбите.

— Качвай се на седлото.

— Защо да го правя? Ти си само един, а ние сме шестима.

— Първо ще застрелям теб и Гейб — рече Джордж, без да му мигне окото.

— А аз ще застрелям останалите — намеси се ненадейно Роуз.

Групата мъже замръзнаха по местата си. Тя бе излязла от къщата и бе заела позиция в коридора. Няколко ръце застинаха във въздуха.

— Сметките ви не са точни, мистър Кейто.

Искаше й се да ги нарече подлеци и политически авантюристи, но сега най-важното беше да не се стига до стрелба. Независимо от крайния изход, Джордж със сигурност щеше да бъде убит.

— Виж какво, мисис Рандолф… — започна Гейб.

Тя неволно се изчерви, но после реши, че ще е по-добре да продължават да мислят, че е жена на Джордж.

— Данъкът е двадесет цента за всяко имущество, възлизащо на сто долара.

— Увеличиха данъците…

— Знам. Миналата зима. От десет на двадесет цента.

— Лейди, откъде знаеш, след като живееш тук…

— Живях в Остин допреди няколко седмици. Знам точно колко е данъкът.

— В нашата заповед пише…

— В такъв случай заповедта ви е погрешна. Върнете се и донесете правилна заповед.

Джордж гледаше вторачено Роуз, изумен не по-малко от Гейб и Кейто.

— Не мога да променя заповедта ей-така — рече Гейб, като щракна с пръсти. — Можете да разговаряте с аграрния отдел за обезщетение.

— Не — категорично каза Джордж.

— Трябва да си платите днес — повтори Кейто.

— Не сме длъжни — възрази Роуз. — Трябва да платим след настъпването на новата година.

— Мисис, казвам ти, че според заповедта данъците трябва да бъдат платени сега. Промениха закона.

— Не е вярно — заяви тя. — Законодателите не заседават, а те са единствените, които могат да променят данъците.

— Добре, да приемем, че данъкът е само двадесет цента — склони Кейто. — По пет долара на акър имате…

— Не, по един долар на акър — възрази Роуз.

— Виж какво, жено…

— По-добре да я наричате „лейди“ — намеси се Джордж.

Мъжете се размърдаха неспокойно. Претърпяха неуспех и сега се опитваха да се овладеят.

— Виж какво, госпожо…

— Земята покрай реката се продава за по-малко от три долара. Земята на запад оттук върви от шестдесет и пет до седемдесет цента. Виждала съм документи за това. Чух, че и хората говорят същото.

— Данъците не се начисляват въз основа на продажната цена на земята — рече Гейб, като искаше да сплаши Роуз.

— Знам — отговори тя. — Те се начисляват върху половината от реалната стойност. Ако във вашите документи пише нещо по-различно, не е вярно.

Мълчание. Безизходица.

А сега какво да прави? Знаеше, че няма да обърнат конете току-така и да се върнат в Остин. Чувала беше за такива групи, които се появяват в някои отдалечени имения и им взимат всичко, включително и храната. Джордж нямаше никакво намерение да им позволи да влязат в къщата. Това беше ясно.

Но можеше ли да ги спре?

Тя можеше. Но ако го стореше и разкриеше тайната си, трябваше незабавно да напусне ранчото. Вероятно още довечера. Самата мисъл за това й причини болка, но знаеше, че за нея няма да има бъдеще тук. По-добре да помогне на Джордж и да си замине, преди да е станало твърде късно и раздялата с него да съкруши сърцето й.

Преди някой да направи нещо, чу се тропот на копита и момчетата се появиха. Между Соления и Хен, висеше убит див глиган, който бе завързан за прът, чиито краища бяха закрепени към седлата им. Монти държеше едно ранено куче в скута си.

— Вижте какво носим — викна Зак, като препусна към малката група. — Соления казва, че знае да прави истинска скара по джорджиански.