Лей Грийнууд - Роуз

Беше облечена в рокля от жълта басма, обгръщаща раменете, гърдите и талията й, както никоя друга рокля, която бе обличала след пристигането си в ранчото. Джордж остана като хипнотизиран при вида на едрите й вирнати гърди. Той забрави какво е апетит, невинност и очарование. Загърчи се лудешки в клещите на похотливостта.

— Какво си направила с Монти? — попита Джордж, като се мъчеше да не мисли за тялото на Роуз.

— Казах му да работи толкова, колкото говори. Той се опита и едва не рухна — засмя се тя. — Никога няма да му позволя да забрави, че не се е оказал достатъчно силен, за да върши женската работа. Виждал ли си Зак? Трябваше да ми помогне да наберем къпини.

Тя носеше две плетени от тръстика кошници.

— Вероятно е използвал пристигането ми, за да се измъкне. Искаш ли да дойда с теб?

— Няма ли да те чакат момчетата?

— Монти ме замести.

— Тогава ще се радвам, ако дойдеш.

Видя му се малко смутена.

— Къде са къпините?

— Досега слизах само надолу към потока. Но като си с мен сега, Монти ми бе казал, че има къпини и на една миля отвъд брода.

— Това е доста път.

Очакваше го с нетърпение. Искаше да й помага да преминат през колкото може повече поточета, изпречили се на пътя им.

— Ще трябва да яздим, ако искам да се върна навреме, за да се заема с вечерята.

Докато оседлаваха двата коня, Джордж успя да избие от главата си мисълта за гърдите на Роуз, но в мига, в който обви с ръце талията й и я повдигна да седне на седлото, тя отново го завладя. Усети как тялото му се напрегна и слабините му се издуха. Едва се качи на седлото. Там се почувства малко по-добре.

— Приятно е човек да се поразходи за няколко часа — отбеляза тя, докато яздеха. — Чувствам се като вързана за къщата, откакто съм тук.

Джордж се чудеше как е устоял да не я докосне в продължение на две седмици. Още повече се чудеше защо това желание го връхлетя така внезапно. Може би същото е било и с баща му. Ако е било така, разбираше защо баща му бе прегрешавал толкова често.

— Мога да те заведа в града, ако искаш.

— Може би след известно време. Засега ми е приятно да стоя тук.

Джордж не съзнаваше с какво нетърпение бе очаквал отговора й и сега се поуспокои. Очевидно ревнуваше от всеки мъж, който би я погледнал. Очакваше чудесното чувство на задоволство, но днес то не се появи. Цялото му тяло беше напрегнато, като слабините му.

— Какво смяташ да правиш с къпините?

— Искам да приготвя сладкиш. А Зак иска конфитюр.

Разговорите за сладка и конфитюри, за консервиране на зеленчуци, за сушене на грах и фасул, за засаждане на зеле и спанак за зимата би трябвало да го отегчават.

Но те го развълнуваха. Те означаваха, че Роуз възнамерява да остане.

Джордж забрави, че прилича на баща си. Не мислеше за нищо друго освен за красотата на Роуз и как копнее да я прегръща и целува, докато двамата се слеят в едно цяло. Стори му се, че стигнаха до къпините прекалено бързо. Той скочи от седлото си и се озова до Роуз за секунди.

— Мога да сляза и сама — рече тя.

Но той вече бе обхванал талията й с ръце. Те останаха там, а Роуз на седлото.

— Ще ме пуснеш ли да сляза? — попита тя.

Опита се да го подхвърли небрежно, но Джордж усети, че и тя чувства напрежението помежду им. Смъкна я от седлото. Още не бе махнал ръцете си от нея, когато тя се обърна, за да развърже кошницата от седлото.

— Цял следобед ли ще ме държиш прикована до коня?

Джордж бавно свали ръцете си.

— Ще те пусна, макар че никак не ми се иска. Не съм съзнавал досега колко си хубава.

— Трудно е да изглеждам привлекателна, докато се трудя като роб край печката или коритото за пране — отвърна Роуз и тръгна към натежалите от плод къпини. Стори му се, че му се усмихна малко кокетно. — Учудващо е какво правят една нова шапка и хубава рокля.

— Не става дума за дрехите…

— Не че шапката и роклята са нови — продължи тя, като започна да бере къпини. — Не съм си купувала нищо свястно, откакто почина татко. Вземи кошницата си и започвай да береш — нареди му тя, след като се огледа и видя, че Джордж още е до конете. — Ще стоим тук цял следобед, ако бера само аз.

Джордж отиде до конете, взе кошницата и започна да бере къпини. Само че толкова често поглеждаше към Роуз, че по пръстите му скоро се забодоха дузина трънчета.

— Уж са черни, а не червени — каза тя, като забеля за капчиците кръв по ръцете му.

— Изглежда, не притежавам твоето умение да се пазя от трънчетата.

— Ако си гледаш в ръцете…