Лей Грийнууд - Роуз

— Джордж го е набил? — попита Зак с разширени от вълнение очи.

— Накълца го на парченца — рече Роуз, като най-безсрамно поощри надеждата на момчето за кървави подробности. — Гледката беше страхотна.

— Йе! — извика момчето. — Защо не бях там да го видя?

— Пък Джордж се оплаква от мен, че аз съм преувеличавал — промърмори Монти.

— Направѝ, каквото ти каза Роуз — рече Хен.

— Отивам — отвърна Монти и стана намусен, — но аз не се шегувах. Наистина мисля, че ти си най-красивата жена, която съм виждал. И най-добрата. Не разбирам защо не си имала една дузина кандидати за женитба. Ако бях от онези, които искат да се задомят, щях да се гордея да имам жена като тебе.

— Благодаря ти, Монти.

— Не беше със зла умисъл — каза Хен, след като брат му излезе. — Само искаше да подразни Джордж.

— Не бива да го прави. Джордж не мисли за нищо друго освен за вас.

— Монти го знае. Само дето не го бива да изразява благодарността си. По го бива да се кара. И аз съм такъв.

— Но ти проявяваш разбиране.

— Монти също — каза Хен и замълча за миг. — Имаш ли нещо против, ако Зак и аз постоим малко тук? Монти ще се справи по-добре, ако никой не го гледа.

— Стойте, колкото искате — отговори Роуз.

Зак протегна бисквитата си.

— Щом ще седя тук, искам още конфитюр.

Джордж трябваше да се ощипе, за да дойде на себе си. През цялото време знаеше, че Монти само го дразни, а бе си позволил да се разгневи. Държа се ревниво, като отхвърлен любовник. Откакто Монти спомена, че Роуз може да е влюбена в друг, Джордж се вкисна като ужилена по носа мечка. Не знаеше защо толкова се ядоса, не знаеше и защо ревнува, но беше така. Готов беше да се сбие с брат си.

Може би беше време да определи защо точно го интересува Роуз. Разбира се, че не беше нормално за един мъж да се разстройва толкова само защото брат му е казал, че домашната прислужница е хубава.

Освен ако не е влюбен в нея.

Не беше влюбен в Роуз, но явно не можа да си заповяда да не изпитва чувства към нея. Откакто докосна бузата й, мислеше за нея. Харесваше я. Харесваше я толкова много, че искаше и тя да го харесва толкова. Очевидно бе превъзмогнал елементарното си физическо желание към нея.

Но как би могъл един почтен мъж да каже, че се е привързал толкова много към една жена за по-малко от седмица? Помисли си за многобройните любовни авантюри на баща си. Дали желаеше Роуз само защото някой друг я желаеше? Щеше ли да загуби интереса си към нея, ако срещнеше друга, по-привлекателна и по-вълнуваща жена?

Познавал бе много вълнуващи и привлекателни жени, но не се беше привързвал емоционално към нито една. Означаваше ли това, че интересът му към Роуз е силен и истински?

Баща му се бе дуелирал за жена, която му омръзна точно шест месеца по-късно. Дали и с него нямаше да стане същото? Джордж никога не се беше заблуждавал. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, сякаш отново виждаше Уилям Хенри Рандолф. Виждаше същите стремежи, които съсипаха живота на баща му, същото нежелание да поема отговорност, което едва не бе разбило и семейството му. Каквито и да бяха чувствата му към Роуз сега, независимо колко силно би могла да пламне страстта, в крайна сметка тя би утихнала също както при баща му. Джордж съзнаваше това и не можеше да поеме риска да се влюби. Нещо по-лошо, не можеше да позволи на Роуз да се влюби в него. Не трябваше да причинява на никоя жена онова, което баща му бе причинил на майка му.

— Роуз твърди, че си набил някакъв тип заради нея.

Джордж проверяваше пушките на седлата.

— Мисля, че се държах глупаво, като ви разказах как мъжете се редят на опашка за нея.

— Така беше.

— Не исках да я засегна.

— Ти никога не го искаш, Монти — рече Джордж и вдигна очи. — Но не се и замисляш, преди да избухнеш и да кажеш нещо, което да вбеси хората.

— Но тя е хубава и аз наистина я харесвам. Онзи, който я вземе, ще бъде щастлив.

— Именно заради това трябва да си държиш устата затворена. Тя сигурно го съзнава, защото е на двадесет години и е неомъжена.

— Защо? Какво не й е наред?

— Питай нея.

— Може да съм безчувствен и глупав, но не съм толкова тъп.

— Никога не съм те мислил за такъв — рече Джордж, а всичкият му гняв се изпари. — Мисля, че и баща ни не беше такъв, но знаеш как се държеше.

— Кучият му син! — изруга Монти. — Ако още веднъж кажеш, че съм като онзи проклет мръсник, ще те убия.

— Всички сме като него — рече Джордж. — И няма да го забравим, докато сме живи.

— Казваш го само защото знаеш, че ти не си такъв.