Лей Грийнууд - Роуз

— Има други змейове, които са се специализирали в поглъщането на малки братя — отговори Джордж.

— Прави ли се вино от тези къпини? — попита Зак със зачервено от смущение ангелско личице.

— Какви ги говориш?

— Монти иска Роуз да направи вино от къпини, но тя не ще, защото то карало хората да вършат странни неща. Вие двамата наистина се държите странно.

Джордж и Роуз едва се сдържаха да не се разсмеят.

— Трябва да съм сдъвкал някакво лудо биле.

Зак нямаше никакво намерение да се оставя да се държат с него като с малко момче.

— Знам, че не си сдъвкал никакво лудо биле. Сигурно си изял твърде много къпини и не искаш никой да разбере. Роуз каза, че от тях ти става лошо на стомаха.

— Сигурно е от къпините.

— Престани да ядеш, защото няма да стигнат за сладкото.

— Ако не продължим да берем, за нищо няма да стигнат — рече Роуз.

Зак надникна в кошницата на брат си.

— Не си набрал много.

Джордж не поглеждаше към Роуз. Не искаше да я види как му се присмива; не сега, когато целият беше потен и напрегнат.

— Роуз вече се оплака от мен. Може би трябва да ми покажеш как да бера по-бързо.

Докато Зак оживено бърбореше и гордо обясняваше на брат си кои къпини са узрели и как да извива клонките, за да стигне до най-едрите плодове, Джордж отправи взор натам, където Роуз береше къпини, на безопасно място, горе на брега. Поради разсеяността му, трънчетата все така се набиваха в пръстите му, докато Зак не му нареди строго, да не гледа Роуз и да внимава какво прави.

— Нищо няма да й се случи, докато стои далече от потока — обясни той на брат си.

Но Джордж не можеше да откъсне очи от нея. Онези целувки бяха пробили защитното укрепление, което бе изградил около сърцето си и той съзнаваше, че никога не ще може да го възстанови. Сега беше уязвим. Никога нямаше да забрави допира на ръцете й, докато се целуваха.

Но трябваше да се държи нормално. Като начало трябваше да престане да я поглежда на всеки пет минути. Насили се да си гледа в ръцете, да слуша Зак и да внимава да не се набоде на трънчетата. Тялото му полека-лека се отпусна, а напрежението в слабините му намаля.

Не му харесваше, но трябваше да положи усилия. Както бе казала Роуз, няма смисъл да мечтаеш за нещо, което не можеш да имаш. Само ще се самосъжаляваш. А Джордж не искаше да го прави.

— Искам да се извиня за държанието си там — обърна се той към Роуз.

Бяха стигнали до къщата с пълни кошници.

— Не е необходимо — отвърна тя.

— Трябва. Наех те на работа тук. Нямам право да са възползвам от присъствието ти по този начин.

— Но ти не…

— Ти си красива жена и аз много ти се възхищавам. Държиш се добре със Зак, сдобряваш Тейлър и Джеф, свикна с Хен и Монти. Нямам право да те карам да обръщаш внимание и на мене.

— Така ли ме възприемаш? — попита Роуз. Изглеждаше засегната. — Като любезна, търпелива и добра домакиня?

Защо му зададе този въпрос? Имаше ли представа колко усилия полагаше той, за да не мисли за начина, по който я възприема? Колко усилено се мъчеше да се преструва, че не чувства нищо?

— Изпитвам много по-силни чувства.

— Какви, например?

Би трябвало да я изпрати вътре в къщата, а той да се заеме с конете. Би трябвало да се съсредоточи върху работата си и да не мисли за чувствата си към Роуз.

— Приятно ми е да си близо до мене. Чувствам се много по-спокоен. Семейството ми е по-щастливо; нещо, което ни липсваше.

— Сега пък излиза, че съм химическа реакция.

Но Джордж не я чу. Той говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Когато се връщаме у дома, мисля си колко е хубаво. Питам се какво ли ще бъде да те държа в обятията си през зимните вечери, когато навън вали сняг, а огънят бавно тлее. Питам се какво бих почувствал, ако стана свидетел на раждането на първото ни дете. Как ще изглеждаш, когато станеш баба. Какво е да обичаш някого, след като знаеш, че ще го обичаш още повече след четиридесет години. Питам се за най-различни непристойни неща.

Роуз преглътна.

— В мислите ти няма нищо непристойно. Всяка жена би била щастлива да има съпруг, който мисли за нея по този начин.

Роуз лежеше в леглото, без да може да заспи. Не можеше да си позволи да стои будна, след като имаше толкова много работа. И все пак безсънните нощи се превръщаха в навик.

Защо бе позволила на Джордж да я целуне? Нещо повече, защо толкова й хареса, че и тя го целуна? Защо му бе позволила да си помисли, че всичко е в реда на нещата?

Дни наред си бе повтаряла да не тълкува постъпките му другояче, освен като прояви на вежливост. Той се интересуваше от нея единствено като от домашна прислужница. Дори й го каза. Нямаше начин да бъде с него дълго време.