Лей Грийнууд - Ваялид

— А ти мразил ли си я някога?

— Не. — Джеф спря, очевидно разтревожен от откритието, което току-що бе направил. — Някога си мислех, че я мразя, но обектът на омразата ми не е била Фърн, а всичко останало.

— Тогава трябва да й го кажеш. Уверена съм, че тя ще се зарадва да го чуе.

— Няма да ми повярва. Нито тя, нито който и да е от останалите.

— Защо?

— Защото никога не съм казал добра дума за някого. През целия си живот съм бил жесток и зъл.

— Едва ли през цялото време.

— Откакто се помня.

— Все някога трябва да си бил различен.

Той спря с отнесен поглед.

— Някога, преди войната, когато бях на шестнайсет, когато си мислех, че светът никога няма да се промени, когато си мислех, че аз никога няма да се променя…

— И какво стана тогава?

— Изхвърлиха ни от Вирджиния. Баща ми ме принуди да се запиша доброволец в армията на Конфедерацията. След това изгубих ръката си, прекарах две години в плен и станах свидетел на унищожаването на Вирджиния. След това се върнах в Тексас, за да разбера, че и двамата ми родители са мъртви, а моето оцеляване зависи от едно малко ранчо и няколко мръсни крави, които мразех.

— Но и ти, и семейството ти, сте се справили великолепно.

— Така е, но аз вече не съм онова шестнайсетгодишно момче. Аз съм един напълно различен мъж. Един мъж, когото не харесвам особено много.

Той ускори крачка и Ваялид го последва по-бавно. Трябваше да забележи това преди. Никой мъж не се нахвърляше на целия свят, както правеше Джеф, ако не се сърдеше най-вече на самия себе си. Ваялид обаче осъзна, че това беше нещо, което тя не можеше да промени. Яростта бе част от Джеф от твърде отдавна и единствено той можеше да промени това.

Ваялид обаче беше сигурна, че той можеше да се справи. Не всичко от онова момче бе заличено. Все нещо беше останало от него. Еси Браун бе усетила това. Ваялид имаше чувството, че чертите на онова момче се опитваха да излязат на повърхността дори в този момент. В противен случай Джеф едва ли щеше да се чувства обезпокоен за неща, които бе направил преди толкова много години.

Той спря и се обърна. Ваялид ускори крачка, за да го настигне. Студът проникваше през палтото й и й беше трудно да сдържа зъбите си да не се разтракат. Докато излизаха от централната част и тръгваха към жилищната част на града, откъм планината задуха леденостуден вятър. В далечината покритите със сняг върхове блестяха на лунната светлина. Ваялид се уви още по-плътно в палтото си и си помисли колко топло беше в кабинета на Джеф.

— Не трябваше да те карам да вървиш пеш — каза той, когато тя го настигна. — Студено ти е.

— Вече наближаваме.

Той свали ръкавицата си и сложи ръка до бузата й.

— Ще замръзнеш. Както винаги, пак не мислех за никого, освен за себе си. — Той свали балтона си и я наметна.

— Ще умреш от студ. — Протестът й обаче беше слаб. Балтонът на Джеф топлеше толкова добре.

— Споменът за всичко, което съм казвал, ще ми държи топло. — Той сякаш наистина не усещаше студа. Битката, която Джеф водеше със себе си, изглежда, поглъщаше изцяло вниманието му.

— Трябва да й кажеш.

— Какво и на кого?

Ваялид се запита къде ли се бяха отнесли мислите на Джеф.

— На Фърн. Ти току-що ми каза.

Джеф се разсмя.

— Ти не знаеш колко съм горд. Никога няма да мога да й кажа подобно нещо.

— Ако не го направиш, ще се удавиш в съжаление. Щом така и така ще умираш, поне нека от смъртта ти да има някаква полза.

Джеф се обърна и я погледна втренчено.

— Честна до болка, така ли?

— Не можеш да си единственият, който си пада по мелодрамите.

Изражението му се промени напълно само за част от секундата.

— Значи си мислиш, че всичко това е мелодрама и аз съм си го измислил, за да спечеля съчувствието ти?

Инстинктът я накара да го хване под ръка. Ако беше мислила, никога нямаше да направи това. Това, изглежда, шокира и него.

— Да вървим. Без палтото си ще измръзнеш и тогава аз ще се чувствам виновна.

Джеф не се помръдна и Ваялид каза:

— Съжалявам. Не трябваше да използвам думата мелодрама, но е глупаво да си мислиш, че не можеш да казваш какво изпитваш. Ако го чувстваш достатъчно силно, трябва да го кажеш.

Джеф тръгна бавно до нея.

— И какво трябва да кажа според теб?

— Нямам представа. Можеш да започнеш с онова, което каза на мен.

— Не искам тя да си помисли, че й го казвам, защото се страхувам, че може да умре.

— Тогава може би ще трябва да намериш възможност да й направиш комплимент за всичко, с което се е справила добре — направила е съпруга си щастлив, дала му е четирима синове, грижила се е добре за домакинството — не знам. Ако наистина искаш да кажеш нещо, подходящите думи сами ще дойдат.