Лей Грийнууд - Ваялид

— Предложихте ли му повече пари?

— Повече пари и пътуване в частен вагон, но той все пак отказа.

— Тогава не виждам как аз…

— Но той ви познава. Вие казахте, че е бил приятел на баща ви. Сигурно ще направи повече за вас, отколкото за един непознат.

Ваялид не беше уверена, че старото приятелство ще окаже въздействие върху доктор Улмстед, щом като парите не го бяха убедили.

— Той се съгласи да се намира в близост до телеграф в осем часа тази вечер — каза Медисън. — Искам да дойдете с мен и да говорите с него.

— Не знам как да използвам телеграф — възрази Ваялид.

— Това няма значение. Аз разполагам със собствен оператор.

— Не мога да оставя момичетата сами. Госпожица Сетъл…

— Една от учителките ще ви замести, докато се върнете.

Тревогата на Медисън беше голяма.

— Добре — съгласи се Ваялид. — Щом смятате, че мога да помогна с нещо.

— Добре. Ще дойда да ви взема в седем и половина.

— Къде ще ходим?

— В кабинета на Джеф. Ще използваме телеграфа на банката.

Джеф изглеждаше по същия начин, както при последната им среща. Ваялид не бе забравила нито една подробност от външния му вид. Сега обаче беше по-резервиран от друг път. В стаята имаше още един мъж, който толкова много приличаше на Медисън.

— Аз съм Джордж Рандолф — представи се третият мъж, — бащата на ужасните близначки.

Ваялид никога не беше виждала Джеф заедно с Джордж или Медисън, обаче знаеше, че той изпитва страхопочитание към по-възрастния си брат. Освен това Ваялид бе подразбрала, че Медисън има темпераментен характер. Джеф се преструваше на твърд, но тя знаеше, че това е само привидно. Ваялид се запита какво ли беше обяснението на неговото затваряне в себе си. Дали пък не бе решил, че това е единственият начин да се оправя с братята си?

Въпреки объркването и вълнението си, Ваялид не можеше да се сдържи да не сравни кабинета на Джеф с таванската стая, в която му се бе наложило да живее в продължение на пет дни. Разликата я накара да се почувства жалка. Тук я заобикаляха махагон, кожа и излъскан до блясък бронз. На стената дори имаше телефон. Това беше кабинет на човек, който управляваше милиони от Чикаго до Сан Франциско. Ваялид бе доведена тук от мъж, който говореше за частни вагони, готови да пропътуват хиляди мили във всеки един миг, сякаш бяха част от ежедневието. Третият мъж пък притежаваше империя, включваща поне три ранча за добитък в три различни щата. Ваялид се чувствуваше толкова не на място тук, дори повече отколкото се бе чувствала в хотел „Уиндзор“.

— Кой ще работи с телеграфа? — попита тя. В стаята нямаше други хора освен тримата братя.

— Аз — отвърна Джеф и се усмихна едва забележимо. — Не се изненадвай толкова. Не обичам други хора да знаят какви съобщения изпращам.

— Докторът на място ли е? — попита Медисън.

— Да — отговори брат му. — Току-що получих потвърждение.

— В такъв случай можете да напишете първото си съобщение, госпожице Гудуин.

Ваялид бе очаквала този миг със страх. Не знаеше какво да напише. Нямаше никаква представа как може да убеди един мъж да направи нещо, което вече бе решил да не прави. Не знаеше какво да напише, след като Джеф и Медисън стояха зад нея и надничаха през рамото й. Напрежението беше толкова силно, че й пречеше да мисли. Джордж беше единственият успокояващ елемент в стаята.

— Как работи това? — попита тя.

— Написваш съобщението на лист хартия и аз го изпращам — обясни й Джеф. — След това чакаме отговора. Когато го получим, написваш своя отговор и започваме отначало.

Ваялид се замисли, но мислите й бяха объркани от присъствието на тримата мъже, които я наблюдаваха безмълвно. Тя беше уверена, че Медисън вече бе използвал всички възможни аргументи да убеди доктор Улмстед. Оставаше само състоянието на Фърн, но Медисън щеше да следи разговора им, а Ваялид не искаше да го тревожи повече, отколкото бе необходимо.

„Скъпи доктор Улмстед,

Моля ви, елате! Направете го заради мен. Никой от местните лекари не може да помогне на госпожа Фърн Рандолф и аз се страхувам за здравето й и безопасността на бебето.“

— Вече му казах това — каза Медисън, очевидно недоволен от съобщението й. — Не можете ли да измислите нещо друго?

— Нека първо да видим какво ще отговори — каза Джордж, а Джеф започна да трака с телеграфния ключ. — Тя не може да го заплашва.

Ваялид съжаляваше Медисън, който знаеше, че съпругата му е опасно болна и вярваше, че има човек, който може да й помогне да изкара бременността без опасност за живота, но не можеше да използва парите си или влиянието си, за да й помогне.