Лей Грийнууд - Ваялид

Ваялид усети, че на Джеф му е неудобно, че се държат под ръка, но той не направи нищо, за да свали ръката й. Нито пък тя.

— Защо досега не съм видял това? — попита Джеф. — Не че не съм го знаел.

Защото е бил твърде зает да мрази — Ваялид си мислеше, че Джеф знае това. Ако тя му го кажеше, нямаше да му помогне с нищо.

— Сега това няма значение. Единственото, което има значение, е, че най-после си го разбрал. Когато й го кажеш, и двамата ще се почувствате по-добре.

Джеф се разсмя и на Ваялид й се стори, че долавя болка в смеха му.

— Не, тя сигурно ще реши, че съм намислил нещо.

Те продължиха да вървят мълчаливо. Огромните огради на богаташките къщи бяха тъмни и откъм тях не се чуваше нито звук. Трева и дървета, напоявани от отбитите води на река Южна Плата се опитваха да скрият голотата на прерията, която до неотдавна бе приютявала бизони и антилопи. Игличките на един голям бор, който се извисяваше над една от оградите докоснаха рамото на Ваялид. Замръзналата земя скърцаше под краката им. Училището вече се виждаше. Разходката скоро щеше да свърши.

Ваялид вече не усещаше студа, а само, че Джеф вървеше до нея. Все още бяха хванати под ръка, но във всяко друго отношение бяха разделени от огромно разстояние. Не можеше да забрави колко много неща ги деляха и пречеха на Джеф да бъде близък с когото и да било, включително и със семейството си.

— Мисля, че не трябва да се тревожиш, че Фърн няма да ти повярва. Може и да казваш неща, които не трябва да казваш, но когато семейството ти има нужда от теб, както например тази вечер, ти винаги си готов да помогнеш, правиш всичко по силите си, като забравяш за всички различия.

— Това не е достатъчно — възрази Джеф. — Те са правили същото, а и много повече за мен.

Нищо не те спира и ти да правиш повече за тях.

— Напротив. Аз съм същото гадно копеле, каквото беше баща ми.

Думите му бяха изречени с толкова много гняв, че Ваялид едва не спря, но Джеф я дръпна и двамата завиха по пътеката, която водеше към училището. Един по един от тъмнината изникваха силуетите на сградите, очертани ясно на фона на осветените от луната планини в далечината.

— Надявам се, че не ти е много студено. — Тя започна да издърпва ръката си от неговата, за да може да му върне балтона. Той обаче не й позволи да го направи, преди да бяха стигнали до спалните помещения. Там Джеф отдръпна ръката си, хвана Ваялид за раменете и я обърна към себе си.

— Не знам защо си губиш времето с мен. За теб съм казвал по-лоши неща, отколкото за Фърн.

— Аз не…

— Въпреки това съм ти благодарен, че го правиш. Може би никога отново няма да събера достатъчно смелост, за да кажа това, така че не ме прекъсвай. Не знам какво у теб е толкова различно от всички жени, които съм срещал. Мислил съм за това с часове и все още не мога да го разбера. Дори започнах да те сънувам.

Ваялид усети как я облива вълна от удоволствие. Толкова дълго бе чакала да чуе от Джеф нещо различно от обичайните комплименти, че думите му бяха като балсам за душата й.

— Някой казвал ли ти е колко си красива? Ти сигурно си мислиш, че най-удивителното в теб е косата ти, но в действителност това са очите ти. Те са толкова тъмносини, че са почти виолетови. Оттам ли си получила името си?

Ваялид кимна и Джеф продължи:

— Те контрастират толкова ярко с косата ти. Но ти цялата си красива, от елегантната ти фигура до мекотата на кожата ти.

Той свали ръкавицата си и сложи ръката си върху бузата й. Ваялид облегна глава върху ръката му, почувства топлината, силата и твърдостта на дланта му. Тя не можеше и нямаше да му каже за мислите, които бяха минавали през ума, за сънищата си през последните няколко седмици. Нито пък можеше да му каже, че комплиментите й успокояваха измъчените й сетива и че ги копнееше за още.

— Знам, че съм казвал някои ужасни неща за това, че си янки, но вече не изпитвам същото. Ти проявяваш разбиране и загриженост, които сякаш правят всичко останало второстепенно. Никога досега не съм изпитвал подобно нещо към друга жена. Никога не съм си мислил, че толкова ще ми хареса.

Ваялид почти се разтопи, когато устните му срещнаха нейните в дълга, чувствена целувка, която нямаше нищо общо с леко докосване на устните или с твърда целувка, изтръгната от него против волята му. Това беше целувка на мъж, който харесваше онова, което вършеше, и при това го вършеше много добре.

Ръката му се премести на врата й, за да придържа главата й, докато я целуваше. Устните му бяха топли и пълни. Те покривана нейните, обхващаха ги, овлажняваха ги. Тръпки преминаха през цялото й тяло, когато той прекара върха на езика си по устните й. Всичко това й се струваше толкова прекрасно. Езикът му облиза ъгълчето на устата й, след което разтвори устните й и нахлу в устата й.