Лей Грийнууд - Ваялид

Тя бе върнала на преден план в съзнанието му една битка, която Джеф бе водил със себе си и която никога не бе успял да спечели — конфликтът между обичта му към Вирджиния и всичко, което тя означаваше за него и омразата към войната, която бе довела до разрухата в родното му място.

По дяволите тази жена! Беше го захвърлила обратно в ада, от който се опитваше да избяга в продължение на петнайсет години.

На Ваялид й се искаше да има къде да се скрие, докато спре да се тресе, но не можеше да се сети за нито едно място, на което Джеф да не може да я открие. Когато влезе в класната стая, Бет и момичетата я погледнаха с любопитство. Трябваше да им се усмихва, да се преструва, че всичко е наред, но беше сигурна, че усмивката й е изкуствена.

— Господин Рандолф ще се върне ли? — попита Еси.

— Може би след вечеря — отвърна Ваялид. — Сега е зает.

Зает да мисли как да й извие врата. Не трябваше да го напада така, но не можеше да си мълчи, когато й говореха такива глупости. Може би той вярваше във всичко, което бе изрекъл — не можеше да знае дали това е така — но не всички от Юга имаха същото чувство за морална справедливост. Джеф вероятно наистина бе воювал само заради правото на отцепване. Той беше идеалист и подобно нещо беше точно в неговия стил. След края на войната сигурно трудно бе приел рухването на идеала си.

— Ще обсъждаме ли материала за четене? — поинтересува се Джулиет.

— Всички ли свършиха? — попита Ваялид.

Само близначките и Корин вдигнаха ръце.

— Мисля, че ще ни трябва още малко време.

Не трябваше да напада Джеф лично. Ясно беше, че не бе успял да забрави войната. И брат й се беше чувствал по същия начин. Животът му бе спрял в мига, в който изкривеното парче метал бе проникнало в тялото му и се бе опитало да разкъса всичко в него.

Но Джеф не се беше предал. Той просто отказваше да забрави. Неразумно щеше да бъде да иска от някого да забрави такова силно преживяване като война, инвалидност или пленничество. От друга страна, загубата на ръката не беше краят на живота за Джеф Рандолф. Ваялид все още не можеше да разбере защо той се измъчваше заради недъга си.

— Скучно ми е — каза Джулиет.

— И на мен — присъедини се Аурелия.

Ваялид погледна към Корин, но момичето не каза нищо.

— Някоя от вас може ли да помогне на Еси с математиката?

— Аз мога — отговори Джулиет.

— И аз — не остана по-назад Аурелия.

— Ще им помогнеш ли, Корин? — попита Ваялид. Корин беше по-голяма. Тя беше добра по математика и на нея можеше да се разчита да не позволи на близначките да направят някоя глупост.

— Да, госпожице Гудуин.

— Тогава вие четирите можете да отидете в трапезарията. Можете да използвате една от масите на Бет, но когато свършите, трябва отново да я подредите.

— Да, госпожице Гудуин — казаха в един глас момичетата.

— Искам да се върнете в час. Урокът свършва чак в шест.

— Да, госпожице Гудуин.

В стаята настъпи тишина и Ваялид отново се замисли за Джеф, както постоянно й се случваше през последните няколко дни.

Преди време се бе досетила, че той използва работата си, за да избяга, да се скрие от хората, но сега започваше да подозира, че това не е единствената причина. Мразеше войната също толкова, колкото и тя самата. Джеф беше заявил, че войната е жесток начин за разрешаване на спорове, но бе участвал във война. Това тя не можеше да разбере. Робърт и баща й бяха вярвали във войната. Бяха подкрепили Линкълн още от самото начало. Ваялид бе спорила и с двамата, но те не бяха обърнали никакво внимание на думите й, защото според тях тя беше жена, която не знаеше за какво говори. Същата фраза беше използвал и Джеф.

И въпреки това зад думите му се криеше нещо, което той вероятно не искаше да признае дори пред самия себе си, камо ли пред нея. Ваялид не можеше да спре да се пита какво бе това нещо.

— Госпожице Гудуин!

— Да, Бети Сю?

— И на мен ми е скучно.

Ваялид откри, че няма апетит. Добре, че Джеф не я бе поканил отново на вечеря, тъй като изобщо не беше гладна.

Не беше очаквала покана за вечеря тази вечер, не и след спора им. Всъщност предварително беше решила какво точно ще му каже, за да откаже такава покана. Не я беше поканил и Ваялид трябваше да се чувства облекчена, но въпреки това беше разочарована. Имаше голяма разлика между това да й бъде дадена възможността да откаже на покана и изобщо да не й бъде отправена покана.

Докато гледаше към изстиващата храна пред себе си, си помисли, че животът й е напълно объркан. Нямаше никакви пари. Нямаше изгледи да си намери друга работа освен тази в училището, а току-що беше отблъснала единствения мъж, който беше достатъчно влиятелен да й помогне да получи и двете. И всичко това само защото не можеше да прости на Юга, че беше разбил семейството й.