Лей Грийнууд - Ваялид

— Джонас! — Въздишка на облекчение, почти на доволство.

Той не смееше да помръдне от страх да не я събуди. Нито една жена не беше търсила опора в него. Той просто си седеше коленичил на пода, неподвижен като статуя, чудещ се какво трябва да направи.

Братята му щяха да му се изсмеят, ако можеха да го видят. Е, може би с изключение на Джордж, но останалите щяха да намерят сцената за много забавна. Роуз сигурно щеше да му каже, че така му се пада.

Докато Джеф пъхаше дясната си ръка под Ваялид, за да я придържа, той остро усещаше липсващата си лява ръка, искаше му се да я отдръпне от тази жена, да я скрие някъде. Но инстинктивната му реакция беше да придържа Ваялид с две ръце.

Трябваше да се махне оттук възможно най-скоро. Дори не трябваше да я докосва. Ами ако Бет се събудеше? Само че тревогата на Ваялид му действаше, както не му бе действала никоя друга жена. Той се тревожеше, защото тя също беше разтревожена. Джеф изпитваше нужда да я успокои, въпреки че знаеше, че това е грешка. Ваялид беше янки и той не трябваше да изпитва подобни чувства към нея. Не можеше да си позволи подобно нещо.

Сигурно беше полудял! Та той просто се опитваше да успокои една жена, която бе викала насън. Не трябваше да прави от мухата слон.

Но Джеф не можеше да се залъгва с подобни глупости. От мига, в който беше влязла в дневната преди две седмици Ваялид Гудуин бе разпалила емоциите му, замъглила мислите му и възкресила чувства, които той отдавна бе смятал за погребани.

Джеф отмести встрани косата, която беше паднала върху лицето й. Въпреки годините, които беше прекарал, искайки да види Луиз, той никога не бе докосвал жена. Поне не истински. Не знаеше, че кожата й може да бъде толкова мека, като топло кадифе. Искаше му се да гали лицето й докато не запомни очертанията на бузите й, твърдостта на миглите й, мекотата на устните й.

Джеф не знаеше какво го накара да го направи — би казал, че това е последното нещо, което би си помислил да направи — но той я целуна. Това бе по-скоро леко докосване на устните, отколкото истинска целувка, но ефектът върху него беше като от страстна прегръдка. Искаше му се да я целуне отново, този път истински. Освен това му се искаше да я пусне, да скочи на асансьора и да обикаля навън на студа, докато лудостта не го напусне.

Тогава Ваялид се събуди. Тя повдигна глава от гърдите му и на лицето й се изписа паника.

— Какво търсите тук? — попита тя и го отблъсна.

Джеф не знаеше какво да й отговори. Дали тя знаеше, че я бе целунал? Ваялид изглеждаше шокирана от откритието, че се намира в прегръдките му. Почти уплашена. Тя сигурно не си мислеше, че… не, дори една севернячка не би си помислила, че той може да нападне жена, която спи.

— Сънувахте лош сън. За малко да паднете от леглото. Когато се опитах да ви върна обратно…

Тя дръпна завивката върху раменете си. Едва тогава Джеф осъзна, че Ваялид беше облечена в нощница с дълбоко деколте от някакъв плат, който приличаше на коприна.

— Благодаря.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Искаше му се да направи нещо, но не знаеше какво. Тя беше сама и имаше нужда от спокойствие.

— Вече съм добре. Можете да се върнете в стаята си.

Джеф усети огромно облекчение. Значи Ваялид не знаеше.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да.

— Викахте Джонас. Защо?

— Вече ви казах. Той почина.

— Но това не е нещо, което може да ви накара да го сънувате. Преди не сте викали насън.

— Това е, защото заговорихме за войната. Знаех си, че така ще стане. Не трябваше да повдигам тази тема.

— Какво се случи с него?

— Вече ви казах. Той почина.

— Но има и нещо друго.

Ваялид придърпа завивката към себе си и се отпусна обратно в леглото.

— Не трябваше да умира. Лекарите казаха, че може да се оправи, ако иска. Само че той искаше да умре. Отказваше да си взема лекарството. Отказваше да се храни. Не искаше да се вижда с никого. Просто си лежеше и чакаше.

Джеф разбра. И той се бе чувствал по същия начин отначало. Но не след дълго бе успял да го превъзмогне и да си възвърне желанието за живот. Не че животът му беше обещавал кой знае какво, но той не се беше чувствал готов да го замени с ангелски крилца — или пък, по думите на Монти, с дяволски рога.

— Имаше едно момиче, което го обичаше. Тя беше готова да се омъжи за него такъв, какъвто си беше. Можеше да получи грижите на най-добрите лекари. Но отказваше среща с нея и не четеше писмата й. Каза й, че животът му е разбит и че не иска да разбива и нейния.