Лей Грийнууд - Ваялид

Следващият един час беше доста приятен за Ваялид. Харви се оказа внимателен кавалер и приятен събеседник — освен когато тя се опита да говори с него за мината си.

— Винаги оставям работата в кабинета си. Тази вечер е време за забавления.

Когато не танцуваше, Ваялид беше при семейство Рандолф. Постепенно настроението й се подобри. Невъзможно й беше да не бъде весела в присъствието на Монти и Айрис. Тейлър най-после се измъкна от кухнята й отиде при жена си. На Ваялид не й беше необходимо много време, за да разбере, че и трите двойки Рандолф бяха безнадеждно влюбени. Фърн и Медисън също не правеха изключение. Той беше останал вкъщи, защото Фърн не можеше да присъства на бала.

Мъжете Рандолф очевидно бяха добри съпрузи, стига човек да намереше подходящия ключ за сърцата им. Ваялид се запита дали някога щеше да намери ключа към сърцето на Джеф. Почувствала се малко тъжна от всичкото това щастие около нея, тя се извини, за да отиде до дамския салон.

Първият човек, когото Джеф видя, когато влезе в хотела беше Филип Рабин. Ако не беше сигурен в противното, беше готов да се закълне, че Филип го очакваше.

— Не си облечен за бал — каза Филип, без да прикрива неприязънта си към Джеф. — Може би си мислиш, че парите ти са достатъчно. — Филип погледна към празния ръкав на Джеф. — От друга страна, предполагам, че дори и парите ти не могат да компенсират този празен ръкав.

Джеф сви ръка в юмрук и Филип не пропусна да забележи това.

— Иска ти се да ме удариш, нали? — подразни го Рабин. — Но дори ако разбиеш лицето ми, няма да промениш факта, че си сакат и ще си останеш такъв до края на живота си. Никога няма да можеш да накараш една жена да танцува с теб.

До този момент Джеф никога не бе разбирал пристъпите на ярост, в които бе изпадал баща му. Сега повече от всичко му се искаше да убие Филип Рабин с голи ръце и му беше необходимо огромно усилие, за да се възпре да не забие юмрука си в злобното лице на събеседника си.

— Какво искаш, по дяволите?

— Просто да ти пожелая добре дошъл на бала.

— Не съм дошъл за бала. Дойдох да се видя с братята си по работа.

— Страхуваш се да пробваш ли?

— За какво говориш пък сега, по дяволите?

В очите на Рабин проблесна жестоко пламъче.

— Страхуваш се да провериш дали жените са привлечени повече от парите ти, отколкото отблъсквани от ампутирания ти крайник?

Ръката на Джеф се стрелна напред и сграбчи Рабин за гърлото. Джеф го изблъска в един ъгъл зад няколко саксии с цветя, където не можеха да бъдат забелязани от гостите и постепенно увеличи натиска върху трахеята на Филип Рабин. Вече не изглеждаше толкова самоуверен, колкото преди няколко минути.

— Мога да те удуша и да оставя тялото ти тук. Няма да те намерят поне няколко часа.

Рабин отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

— Не знам защо правиш това, но си тръгвам след половин час — продължи Джеф. — Защо не отидеш да си поръчаш едно питие на бара.

Джеф пусна Рабин и се отдалечи, без да поглежда назад.

На Ваялид не й се искаше да се върне в балната зала точно сега. Искаше й се да остане сама за няколко минути. Намери едно тихо ъгълче зад редица саксии с цветя, настани се в един дълбок стол и за първи път тази вечер успя да се отпусне.

Зачуди се какво ли правеше Джеф. Работеше, разбира се. Никога не правеше нищо друго. Ваялид все още не разбираше защо Джеф се бе оставил да бъде накаран да я покани на бала. Не можеше да си го представи да прекарва цяла вечер в танци и безцелни разговори. Затова пък лесно можеше да си представи какво щеше да бъде, ако можеше да прекара вечерта с него — как ръката му я обгръща през кръста, как тялото му се притиска до нейното, а красивото му лице й се усмихва. Тогава би забравила, че няма бална рокля, че не познава никого, че се чувства толкова не на място. Ако Джеф беше до нея, всичко останало нямаше значение.

Искаше й се да беше приела поканата му. Ако го беше направила, сега щеше да бъде толкова щастлива, колкото бяха Роуз, Айрис и Дейзи. Вместо това се криеше зад някаква палма и се опитваше да не покаже на всички, че предпочита на бъде където и да било, само не тук.

Ваялид чу някакви гласове. Трябваше да се връща. Но тъкмо беше започнала да се надига от стола си, когато разпозна гласа на Клара Рабин. С надеждата, че ще може да се измъкне, без да й се налага да поздравява тази жена, Ваялид остана на мястото си.

— На знам какво си мисли, че прави тя тук — казваше Клара. — Дори сигурно знае, че мястото й не е тук.