Лей Грийнууд - Лили

— Гърлото ми е пресъхнало — каза Лили. — Няма да успея да изпея и една нота.

— Съвсем естествено е да се притесняваш — ободри я Джули. — Когато започнеш да пееш, всичко ще се оправи.

Но докато Лили излизаше на сцената, тя си помисли, че никога през живота си не се беше чувствала толкова зле.

Зак гледаше от мястото си до бара. Доди беше права. Мъжете бяха забелязали Лили. Може би ако облечеше момичетата в рокли с по-къси поли и ги накараше да се раздвижат повече, номерът му щеше да мине. Разбира се, той винаги можеше да намали осветлението при Лили и да го усили при момичетата. В черните си дрехи тя направо щеше да изчезне от сцената.

Но лицето й не можеше да бъде скрито. Единствено пълно затъмнение можеше да скрие вътрешното й излъчване.

Зак се усмихна на себе си. Тя беше уплашена до смърт. Тя се усмихваше и пееше с всичката смелост, която беше успяла да събере, но ако някой внезапно кажеше дори една думичка близо до нея, тя вероятно щеше да припадне на място. Трябваше да й се признае, че беше смело момиче.

Гласът й беше доста добър. Може би дори твърде добър. Повечето от мъжете бяха спрели игрите, за да послушат песента. Неколцина дори се бяха приближили до сцената, за да виждат по-добре. Това не се харесваше на Зак. Той искаше те да се държат на разстояние и да показват минимален интерес.

В същото време той се гордееше с онова, което Лили беше успяла да постигне въпреки сценичната си треска. Бурните ръкопляскания го завариха неподготвен. Мъжете не само и бяха забелязали, но и я бяха харесали, и то много.

— Ще трябва да махнеш тези момичета и да пуснеш Лили сама на сцената — каза му Доди. — Тя имам много добър глас. Когато успее да преодолее сценичната треска, ще бъде още по-добра.

— Няма да направя такова нещо — отвърна Зак, като осъзнаваше, че говори по-категорично, отколкото беше необходимо.

— И защо не? Мъжете я харесват. Огледай се. Половината игри в залата са прекъснати.

— Не искам игрите да бъдат прекратявани. По този начин не мога да печеля.

Доди се втренчи в него.

— Ти не искаш тя да успее. Защо?

— Тази работа не е подходяща за момиче като Лили. Погледни я само. Това ли очакваш да видиш в една игрална зала?

— Не и точно по тази причина. Ако я оставиш да пее сама, тя ще доведе двойно повече клиенти в заведението. Всички мъже могат да оценят една жена като Лили.

— Аз изобщо не исках тя да пее. Не смятам да правя още по-голяма грешка, като я правя известна из Барбари Коуст.

Дори сега му се искаше да отиде и да я издърпа от сцената, след което да каже на всички, че тя се връща у дома си във Вирджиния. Искаше му се да я защити от погледите на посетителите и от мислите, които виждаше зад техните блестящ похотливи очи.

Кои бяха тези мъже? Какво можеха да й предложат? Нищо. Най-свестните от тях бяха женени, но дори и те си губеха времето и парите в пиене на уиски и хазарт. Те зяпаха женските тела, правеха груби забележки и се прибираха толкова пияни вкъщи, че не можеха да намерят пътя без чужда помощ.

Такива мъже не бяха подходящи за Лили. Тя заслужаваш един добър, почтен, верен и грижовен съпруг, който можеше да й даде любовта, която тя заслужаваше, и дома, който искаше. Тя не беше създадена за начина на съществуване, който Зак намираше за толкова привлекателен.

Зак не знаеше как Лили щеше да си намери подходящи съпруг, като пееше пред група пияни комарджии в „Малкото райско кътче“.

Лили не беше сбъркала. Някой плачеше. Тя никога нямаше да разбере това, ако не се беше върнала в стаята си посред бял ден. Беше й дошло месечното неразположение и тя не се чувстваше добре.

Не й отне дълго да намери стаята, от която се чуваше плачът. Името на табелката беше на Кити Дрейпър. Лили почука леко на вратата. Плачът спря внезапно. Лили почука отново.

— Кой е? — попита някакъв глас.

— Лили Стърлинг.

— Какво искаш?

— Чух те да плачеш. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не.

— Сигурна ли си?

Пауза.

— Да.

— Мога ли да вляза?

По-дълга пауза. Вратата се открехна около пет сантиметра. Една брюнетка, чието лице Лили не си спомняше, надникна през процепа.

— Няма нужда. Добре съм.

— Знам. Просто си помислих, че може би искаш да остана с теб за няколко минути. Тук понякога човек се чувства ужасно самотен.

Кити избухна в плач. Лили бутна вратата и влезе в стаята. Двете седнаха на ръба на леглото и Лили прегърна Кити, докато момичето не спря да плаче.

— Съжалявам — каза Кити. — Просто когато ти каза… Тя се разплака отново.