Лей Грийнууд - Лили

— На уменията — да, на късмета — не — отвърна Доди. — А напоследък имаш много лош късмет.

— Може би — каза той и се отдалечи.

Нощно време Барбари Коуст гъмжеше от хора. Кръчми, театри и всякакви заведения бяха наредени от двете страни на улицата. Мъже влизаха и излизаха в един постоянен поток от хора. Шумът от музиката, дрънченето на машините за хазарт, какафонията от човешки гласове, светлината, която струеше от уличните лампи и през прозорците — всичко това създаваме опияняваща шумотевица, която нарушаваше способността на повечето хора да мислят разумно.

Някога това бе увеличавало възбудата на Зак, бе го карало да се чувства, сякаш има всичко, което е желал. Сега обаче той се чувстваше неспокоен, незадоволен, сякаш имаше нещо важно, което му липсваше. Само че той не можеше да определи какво беше то.

Зак не разбираше защо се тревожеше толкова, когато се опиташе да погледне в бъдещето и се виждаше като застаряващ собственик на верига от преуспяващи игрални зали в цялата страна, нито пък защо се притесняваше, когато се видеше заобиколен от тълпа от жени без лица, които прекарваха живота си, пеейки и танцувайки.

Той извади една пура, отряза края й и я запали. Роуз казваше, че това е мръсен навик, но него не го интересуваше какво, говореше Роуз. Зак не искаше нито една жена да му казва какво да прави, какво да мисли или как да се чувства. Той отхвърли чувството, че води застоял живот, което го беше обзело, и се отърси от съмненията, които само преди няколко секунди го бяха накарали да се усъмни в живота, който бе водил през последните осем години.

Зак беше онова, което искаше да бъде, и живееше така, както бе искал да живее. Дори братята му понякога изпитваха съмнение. Това беше всичко.

Облекчен, че съмнението беше изчезнало, той всмукна от пурата си и издуха дима в нощния въздух. Едва тогава Зак забеляза таксито, което бе спряло пред заведението му, и жената с подобна на ореол коса, която слизаше от него.

— Лили! — възкликна той и се задави от дима. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Аз я изгоних — отговори му Бела Холт, която също слезе от таксито. — Водя я при теб.

Лили изглеждаше сломена. Зак никога не я беше виждал толкова съкрушена, толкова неуверена, толкова нерешителна. Тя приличаше на дете, което е било наказано в училище и знае, че когато се прибере вкъщи, положението ще се влоши още повече.

Зак се ядоса и това беше един от малкото пъти в живота му, когато не мислеше само за себе си.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Платих ти достатъчно.

Бела не му отговори веднага. Тя бе твърде заета да дава нареждания на кочияша да свали багажа на Лили.

— Вината е моя — каза Лили.

— И какво толкова си направила, че Бела те е изгонила на улицата?

— Аз не съм я изхвърлила на улицата — възрази Бела и насочи вниманието си от багажа към Зак. — Просто я предавам на теб.

— Уволниха ме — каза Лили.

— О, не отново!

— Това е за четвърти път — информира го Бела. — Сега вече никой няма да я наеме.

— Нямам достатъчно пари за наема — каза Лили.

— Ако само в това е проблемът… — започна Зак.

— Това не е всичко — прекъсна го Бела. — Да не мислиш, че ще я изгоня просто защото не може да си плаща наема, особено след като знам, че има братовчед, който разполага с повече пари отколкото може да изхарчи?

— Тогава защо го правиш?

— За това, че дава лошо име на пансиона ми.

— Мислех, че тя придава на мрачния ти мавзолей малко по-изискан вид — каза Зак.

— Мислиш ли, че е признак на висока класа, когато една дузина мъже висят пред вратата ти сутрин, по обяд и вечер? — попита го сърдито Бела. — А какво ще кажеш за сбиванията кой да я придружи до вкъщи, по улицата или да й наеме такси? Да не говорим за това, че е уплашила да смърт горкия господин Хорнадей.

— Кой, по дяволите, е този Хорнадей? — попита Зак, раздразнен, че разговорът беше толкова безсмислен.

— Той е нещастният човечец, който е имал неблагоразумието да й даде работа в книжарницата си — обясни Бела. — Това беше втората й работа. За малко да го пребият, че я е уволнил.

Зак изсумтя презрително.

— Трябваше да бъдеш там и да видиш как са нахълтали в магазина на госпожа Чикали. Това беше, след като я уволниха за четвърти път — продължи Бела, вбесена, че Зак не приемаше това, както тя се надяваше. — Горката жена се уплашила толкова, че припаднала, и оттогава не може да вдигне глава от възглавницата.

Зак се разсмя неудържимо.