Лей Грийнууд - Лили

Зак отиде пред бюрото си и седна в единия край.

— Правя някои промени в начина си на живот — започна той. — Ставането преди пладне е само началото.

— Крайно време беше. Сега остава да се научиш и да не си лягаш, когато се съмне.

— Смятам да започна да го правя. Но както сама се досещаш, това означава, че няма да има кой да се грижи за кръчмата.

— Не гледай към мен. Нямам намерение да не спя по цяла нощ заради който и да било мъж, особено пък за да може той да си легне с друга жена, пък била тя и неговата собствена.

— Изключително важно е заведението да продължи да работи. В противен случай всички момичета ще се озоват на улицата.

Доди се изправи.

— Няма да успееш да ме подмамиш да започна отново да работя за теб, като ме накараш да се чувствам виновна, Зак Рандолф. Не искам никой да се грижи за мен, но и не желая да се грижа за никого.

— Не искам от теб да се грижиш за никого, а само да държиш заведението отворено и работещо.

— Не. — Доди тръгна към вратата.

— А щеше ли да го направиш, ако беше твое?

Тя застина на мястото си, след което се обърна бавно.

— Обясни ми какво имаш предвид под мое.

— Това е една от промените, които правя. Излизам от бизнеса с хазарта.

— Заради Лили ли го правиш?

— Трябва да го направя. Живот, при който единият от нас е буден, когато другият спи, не е живот. Нейното място не е в кръчма. Докато аз съм собственик на заведението, няма да мога да я държа извън кръчмата.

— По дяволите! Изглежда, ти наистина си луд по нея.

— Предполагам, може да се каже, че не съм толкова умен колкото съм се мислил, но най-накрая осъзнах, че Лили не може да промени живота си, за да се впише в моя. Тя е готова да се опита — за бога, ние видяхме достатъчно доказателства за това, — но не трябва да го прави и аз знам това.

— Не можеш да си представиш какво облекчение изпитвам, като те слушам как говориш. Чувствах се виновна за това, че настоявах да се ожениш за нея. Сигурна бях, че си влюбен, но нямаше да разбереш това, ако някой не ти помогне.

— Е, ти ми помогна. Трябваше ми време, за да свикна с тази мисъл, но сега се радвам, че ме накара да се оженя. Но да се върнем на въпроса с пиенето.

— Предполагам, че наистина е важно — каза Доди и отмести поглед встрани. Тя започна да си играе с една статуетка, която стоеше на масичка до дивана, като гледаше да остане с гръб към Зак. — Можех да приема, че не ме обичаш, докато нямаше друга. Дори мислех, че ще мога да приема, когато видях как се влюбваш в Лили. Сгреших. Осъзнах това едва когато ти се ожени за нея. Затова и напуснах. Не можех да работя край теб, щом беше женен за друга. Затова и започнах да пия отново. Бях спряла алкохола, но ти ме помоли да се грижа за кръчмата.

Тя се обърна с лице към него.

— Когато ти реши да отсъстваш три дни, за да търсиш Дъмбартън, аз осъзнах, че я обичаш. — Доди заби очи в пода. — Това беше последният удар върху надеждите ми, че може би… някак си… Както и да е, беше ми по-тежко, отколкото бях предполагала. Напих се отново, но само онази вечер. — Тя си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите. — Успях да го преодолея, най-накрая. Оттогава не съм пила нито капка. Не ми беше лесно, но най-сетне мога да кажа, че се радвам за теб. Надявам се да бъдеш щастлив.

Зак не знаеше какво да й каже. Той се зачуди колко ли пъти бе казвал или правил неща, които я бяха наранявали, но беше сигурен, че бяха безброй.

Зак отиде до Доди и взе ръцете й в своите.

— Щях много да се гордея с теб, ако беше моя съпруга.

— Като се изключи фактът, че не ме обичаш.

— Аз не те заслужавам, Доди.

— Не ми ги разправяй тези. — Тя дръпна ръцете си, но Зак не я пусна. — Така казват всички мъже, когато се опитват да се измъкнат от нещо с надеждата то да свърши, преди жената да се е разплакала.

— Е, аз наистина мисля онова, което ти казах. Нито ти, нито Лили заслужавате да се обвържете с такъв като мен.

— Не знаеш колко си прав — отвърна тя и очите й се навлажниха. — Но красивите копелета като теб винаги получават онова, което не заслужават.

Зак я целуна по бузата.

— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имал. Нямаше да успея да се справя с работата тук без теб.

— О, по дяволите! Знаеш колко много една жена мрази мъжете да й казват, че искат да й бъдат приятели.

— Съжалявам, но не мога да направя нищо друго. Обичам те много, но не…

— Знам, обичаш ме като приятелка.

— Да.

Доди избърса очите си.

— Е, предполагам, че и това е нещо. И преди да съм се разплакала, искам да ми кажеш как според теб ще успея да финансирам изкупуването на кръчмата. Като знам навиците ти, не очаквам да ми я подариш.