Лей Грийнууд - Лили

— Те ще тичат по коридорите.

— Добре. Нека леля ти Фърн да се тревожи за тях. Само гледай да не те пипна да тичаш след тях.

Сюзън обмисли това няколко секунди.

— Не изглежда честно.

— Ти ще бъдеш на сватбата на чичо си Зак. Много е важно да се държиш колкото се може по-добре.

— Хелена ще бъде ли на сватбата? — попита момичето като погледна към едногодишната си сестричка, която спеше в ръцете на Айрис.

— Не. Още е твърде малка.

— И какво ще правя аз?

— Ще бъдеш шаферка. Ще носиш красива рокля и ще хвърляш розови листенца върху всички.

— Не мога да повярвам, че тя иска всички тези деца да участват в сватбата й — каза Монти. — Ще бъде като в зоопарк.

— Струва си да се изтърпи дори само заради шанса да видим жената, която е успяла да улови последния ерген Рандолф. — Айрис погледна съпруга си, ухили се и се обърна към дъщеря си. — Разбира се, това не е било и наполовина толкова трудно, колкото да бъде уловен баща ти. Опитах се да го примамя със стадо крави, но той не захапа въдицата. Наложи се да го гоня по целия път от Тексас до Уайоминг.

— Дълъг път ли беше? — попита Сюзън.

— Тогава ми се стори безкраен.

— Ти иди на рецепцията и се увери, че стаите ни са готови — каза Ваялид на Джеф, когато файтонът им спря пред хотела.

— Ще имаш нужда от помощ за децата.

— Мога да се справя и сама с тях. Но не мога да се оправя със стаите и с багажа.

— Трябваше да ми кажеш, че си бременна — каза съпругът й. — Сигурен съм, че Зак щеше да разбере.

— Трябваше да се досетиш, че съм бременна — каза през смях Ваялид. — Имам чувството, че съм постоянно в такова състояние, откакто се омъжих за теб. Струва ми се, че когато бях възпитателка, ми беше много по-лесно. Поне не ми се налагаше да се разправям с хлапетата, преди да са навършили десет години.

— Все още можем да откажем да отидем.

— Разбира се, че ще отидем. Не бих пропуснала това дори ако знаех, че ще родя в деня на сватбата. Той е последният ти неженен брат. Не си ли любопитен да видиш младоженката?

— Предполагам, че съм. Спомням си я като дете, когато бяхме на гости на семейството й преди няколко години. Никога не бих си помислил, че тя ще се омъжи за Зак. Той се държеше с нея, сякаш му беше по-малка сестра. Подръж Том, докато помогна на момичетата да слязат.

— Виж, мамо — каза синът им и посочи към покрива, който се извисяваше над главите им.

— Предпочитам да не гледам — отвърна майка му. — Ще ми се завие свят. Необходимо ли е брат ти винаги да строи толкова екстравагантни хотели? — обърна се тя към Джеф.

— Не смятах, че нещо може да надмине хотела, който той построи в Денвър, но очевидно съм се лъгал.

— Мога ли да отида с татко? — попита Том.

— Точно така. Вие мъжете винаги бягате и оставяте нас жените да се мъчим.

— Мъжете не се грижат за бебета — заяви синът й.

— Сега вече знам къде е научил това — каза Ваялид, като погледна съпруга си.

— Уилям Хенри ми каза — обяви синът й. — Той каза, че гледането на бебета е женска работа.

— Този път се отърва — обърна се Ваялид към Джеф, — но почакай само да видя Уилям Хенри. Ще го науча да не трови мозъка на сина ми.

— Мисля, че е време да се погрижим за стаите си, преди да кажеш още нещо — каза Джеф на сина си. — Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ?

— Катрин спи, а Дороти клюма. Просто трябва скоро да ги сложа в леглата. Искам да са отпочинали добре преди репетицията за сватбата.

— Защо започна да пиеш отново? — попита Зак Доди.

Тя току-що беше влязла в кабинета му. Вратата беше затворена зад нея, но Доди още не бе имала възможност да седне.

— Ако си ме извикал тук, за да обсъждаме пиенето ми, ще си тръгна веднага.

— Не съм, но това е нещо, което трябва да знам.

Доди не се помръдна.

— Кажи ми какво искаш. Ако реша, че това ти влиза в работата, ще ти кажа защо започнах да пия отново.

— Ще седнеш ли?

— А трябва ли?

— Да.

Тя се отпусна в един стол.

— Няма ли да ми предложиш едно бренди?

— Надявах се, че ще можеш да минеш без това.

— Аз не се напивам от бренди, Зак. Само от уиски.

Двамата се втренчиха един в друг. Може би той правеше грешка. Може би Доди не беше подходящият човек. Зак не знаеше защо тя се беше пречупила така, но не можеше да поеме риска това да се случи отново. Отговорността, която тя щеше да носи, бе твърде голяма.

— Искаш ли бренди? — попита я той.

— Не, но беше много любезно, че ме попита. — Тя го погледна с престорена лъчезарна усмивка. — Сега казвай какво е толкова важно, че си станал от леглото преди пладне?