Лей Грийнууд - Джейк

— Не мога да остана тук.

— Имам лагер точно на ръба на каньона. Ще те занеса до там.

— Ще вървя сама — възпротиви се Изабел. Опита се да стане, но болката, която я прониза, бе толкова силна, че не можа да се удържи на крака и се отпусна в ръцете на Джейк.

Джейк я вдигна, преди да е успяла отново да протестира. Харесваше му допирът на тялото й. Нейната крехкост и безпомощност я правеха още по-привлекателна.

— Мистър Максуел, веднага ме пусни! Аз едва те познавам. Но дори и да те познавах добре, нямаше да ти позволя да ме носиш.

Тя опря ръце на гърдите му, опитвайки се да го отблъсне, но не можеше да се мери по сили с Джейк.

— Мис, изглежда, имаш цял куп скрупули и предразсъдъци. Предполагам, че в Остин това може би е съвсем на място, но тук такива неща са напълно неприемливи. Когато се нараниш, за теб се грижат по единствения възможен начин и толкова.

Тя имаше красиви очи. Днес изглеждаха сини. Красиво изваян нос. Влажни, меки устни, леко разтворени от изненада. Никога не бе я гледал толкова отблизо. Изглеждаше още по-хубава.

Джейк чувстваше топлия й дъх, който гъделичкаше бузата му. Чувстваше също как гореща вълна на смущение облива тялото й. Изабел извърна глава, отбягвайки погледа му, но не достатъчно бързо, така че той можа да забележи как тя навлажни с език устните си, а след това как прехапа долната си устна. Очевидно и на нея такова нещо й се случваше за пръв път. Но Джейк би дал всичко, за да може да надникне в очите й, да разбере какво чувства тя толкова близо до него.

Всичко, което можеше да види, бе дългите й мигли. Джейк започна да изкачва ръба на каньона. Цял ден бе препускал след непокорните говеда, бе изморен и въпреки това чувстваше тялото й леко като на дете.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той, когато тя остана смълчана в ръцете му.

— Защо да казвам нещо? Ти веднага ще го омаловажиш и подробно ще ми обясниш защо не съм права.

— Просто се опитвам да ти помогна да се научиш как да оцеляваш тук.

— Мистър Максуел…

— Джейк.

— Мистър Максуел… О!

Той се престори, че се препъва. Тя изненада и двама им, като обви ръце около врата му и се притисна към него. Допирът й едва не го накара наистина да я изпусне.

Мъжете тук не попадаха просто така на жени като Изабел. Тя беше нежна, деликатна, горда, без да е самонадеяна и превзета. Беше по-опасна и от ръкопашна схватка с команч, а Джейк доброволно я бе поел в ръцете си. Не само че го бе убедила да се заеме с половин дузина сираци, които бяха диви, непредсказуеми и упорити, но по някакъв начин го бе накарала той самият да настоява и тя да дойде с тях до Ню Мексико. Да настоява! Би трябвало да изкрещи, че по-скоро ще тръгне да се сражава в нова война, отколкото да се примири с присъствието на една разглезена градска жена по целия път през Западен Тексас. Красотата й сигурно го беше омагьосала.

— Не исках да се спъна, мис, но това, че ме нарече мистър Максуел, така ме смути, че обърках с кои крак да пристъпя по-напред. — Това не бе единственото, което го смущаваше, но не бе необходимо тя да знае това.

— Наистина ли искаш да кажеш, че ако не те наричам Джейк, ще ме пуснеш да падна?

— Ще направя всичко възможно да предотвратя такова нещо, но един мъж не винаги може да разчита единствено на себе си.

— Ти си невъзможен. Нямаш никакви скрупули. Той се ухили.

— Не, мис. Те нямат място в живота ми.

Тя го изгледа толкова свирепо, че той едва се удържа да не я целуне. Не беше някаква съзнателна мисъл, а само инстинктивна реакция и Джейк се овладя едва в последния момент.

Когато достигна ръба на каньона, целият трепереше. Разбираше много добре, че тази жена го привлича, но бе подценил нейната привлекателност и чар, както и своя самоконтрол. Какво ли можеше да направи, ако тя му бе дала дори минимални надежди.

Това го изплаши. Беше се зарекъл никога да не позволява да бъде хванат в капана на някоя жена. Джейк реши, че е крайно време да спре да се шегува с нея и да запази известно разстояние между тях.

— Това ли е лагерът ти?

— Да, мис.

Състоеше се единствено от една палатка и равно място около нея, където можеше да си готви и да се храни.

— Сега вече можеш да ме пуснеш — каза Изабел.

Джейк я положи да седне на един дънер, чиято повърхност беше гладка от многократна употреба. След като я пусна, почувства в себе си странна празнота, като че ли му бяха отнели нещо много скъпо.

— Ако стане прекалено горещо, можеш да използваш палатката.

— Благодаря. Всичко ще бъде наред.