Лей Грийнууд - Уорд

— Не знаех, че ще дойдеш — обърна се Рамон към брат си, когато двамата с Марина се приближиха към него.

— Трябваше да поднеса почитанията си на теб и на бъдещата ти жена — отвърна Уорд.

За миг Марина бе изпълнена със съмнения. Уорд не изглеждаше да страда от плахите надежди и нерадостните мисли, които измъчваха нея. Говореше с хладен, безстрастен глас, които изобщо не свидетелстваше за опънати нерви, бурни емоции или объркани мисли. Възможно ли бе да бе сбъркала?

— В такъв случаи трябва да изиграеш този танц — заяви Рамон.

— Забрави, че Уорд не танцува — каза Луиза, която точно в този момент се присъедини към тях. — Уорд каза, че никога няма да си позволи да направи такова нещо, когато ти присъстваш.

— Но все пак можеш да опиташ сега — предложи Марина.

— Това е последният танц — отбеляза Луиза. — Редно е да го танцуваш с годеника си.

— Тогава кажете им да изсвирят още един — каза Марина, като в същото време побутна Уорд към дансинга — Луиза, не можеш да изпратиш сина си на война без един последен танц.

— Винаги ли се отнасяш толкова презрително с правилата на доброто поведение? — попита Уорд, докато следваше Марина към онази част от двора, която бе определена за танците.

— Не, но винаги съм го искала.

— Това не е много добра идея.

— Добрите иден са отегчителни.

— Но по-безопасни.

— Хайде, Уорд, да танцуваме — предизвика го тя.

— Вече ти казах, че не танцувам.

— Лесно е. Обвий ръце около мен. Ще ти покажа. Хайде, музиката няма да започне, докато не се приготвим. Всички ни гледат.

За момент й се стори, че той не желае да я докосне, но в следващия момент промени решението си. Пое я здраво в прегръдките си. Когато музиката започна, я завъртя в пълен кръг около себе си.

— Мислех си, че не можеш да танцуваш — каза тя, след като се съвзе от първоначалната си изненада.

— Разбира се. Не танцувам толкова добре като Рамон.

Никой не танцуваше като Рамон. Но докато Уорд властно я водеше и я завърташе в сложните стъпки на танца, тя се почувства като че ли обгърната от някаква магия, нещо, което никога не бе чувствала, когато танцуваше с годеника си. Марина просто плуваше, плъзгаше се без усилие под ритмите на танца, водена от силните ръце на Уорд. Ако на движенията му липсваше известна грация или гъвкавост, това се компенсираше от физическата му сила.

В ръцете му се чувстваше млада и свободна, волна. Усещаше, че принадлежат към едно цяло.

— Защо правиш това? — прошепна той. Тя разбра много добре какво искаше да каже.

— Трябваше да знам.

— Добре, сега знаеш.

Марина разбираше, че той й говори, скрит зад стената от самообладание и самоналожен контрол над чувствата си, решен да не прави нищо, което би могло да засегне честта й.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

Не можеше да бъде. Трябваше да има още. Трябваше.

— Какво очакваш да ти кажа? — Уорд я погледна предпазливо.

— Трябва да има още нещо.

— Искаш да ти кажа, че си много красива и че ще си идеалната жена на Рамон?

Не беше това.

— Не… Аз…

— Или би предпочела да ти кажа, че да те държа в прегръдките си е най-хубавото нещо за мен в този свят и ако се омъжваше за всеки друг, а не за брат ми, щях без колебание да го удуша?

— Наистина ли би го направил? Искам да кажа, че това е грях.

— Това, което ми причиняваш сега, също трябва да се смята за грях.

Марина преглътна с усилие.

— Аз ли?

— Ти си по-опасна от вълк сред стадо от новородени телета.

Марина не бе сигурна дали той просто се шегуваше с нея, или по този начин и казваше, че го подлудява. За нея бе от изключителна важност той да не се шегува. И все пак какво би могла да му каже? Беше сгодена за Рамон. А Уорд си тръгваше.

Беше твърде късно да се казва каквото и да било. Може би бе твърде късно за всичко, но докосването му й казваше това, което устните му не можеха да изрекат. Лекият натиск на ръката му на гърба й, пръстите му, обвити около нейните, тялото му, което я държеше и закриляше, всичко това и подсказваше, че бе стигнала до кътче в душата му, до което не се бе докосвала друга жена. Тя бе сложила върху него своя отпечатък, тъй както той бе направил с нея. Двамата толкова много си приличаха, две сродни души. Той бе жаравата, а тя огънят, той бе дивият вятър, а тя безкрайната прерия, на която гой буйстваше на воля. Марина вдигна очи към лицето му. Той не откъсваше поглед от нея, тъмносините му очи блестяха като сапфири. Музиката постепенно заглъхна. Темпото се забави, телата им се доближиха още повече. Марина потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в прегръдката му. Светът изведнъж се стесни дотолкова, че накрая останаха само те двамата. Устните им постепенно започнаха да се доближават, все по-близо, все по-близо, вече почти се докосваха…