Лей Грийнууд - Уорд

— Никакво „но“. Заведи ме в Сан Антонио. Направи ме своя жена.

— Марина!

— Ако не го направиш, просто ще си тръгна. Никога повече няма да ме видиш.

— Не говори така.

— Напротив, ще говоря — Тя се отскубна от Уорд и се запъти към коня си. — Помогни ми да се кача — нареди тя с твърд глас и хвана юздите.

— Марина, не!

— Отивам в Сан Антонио, със или без теб.

Уорд сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Добре, малка вещице. Ще се оженя за теб тази вечер, но утре сутринта първото, което ще направим, е да кажем на всички. И този път никакво бягане. Нали?

В отговор Марина обви ръце около врата му и впи устни в неговите.

Луиза Дилън видя Марина, която излизаше от къщата. Тя изтича до един прозорец на горния етаж, откъдето можеше да наблюдава младата жена чак до края на улицата. Луиза изпитваше силно недоверие към Марина, особено след начина, по които беше флиртувала с Уорд предишната вечер. Момичето беше намислило нещо. Тя никога не бе харесвала Марина, но Рамон бе сляпо влюбен в нея и настояваше да се оженят. Против желанието си, Луиза се остави да бъде убедена да покани Марина в „Ранчо дел Еспада“.

Когато видя как Марина се хвърли в прегръдките на Уорд, горещата испанска кръв на Луиза кипна. Уличница! Да не би тя да си мисли, че Рамон не бе достатъчно мъжествен за нея. За миг объркването й заглуши гнева. Те спореха за нещо, но за какво? Луиза направо побесня, когато видя, че двамата заедно се отправиха към града. Нямаше представа, какво бе направила Марина, но бе убедена, че малката мръсница бе придумала Уорд да избяга с нея.

Луиза сграбчи звънеца и започна силно да звъни. След миг се появи един прислужник.

— Намери Рамон и го изпрати незабавно в стаята ми! — нареди тя.

В гърдите й бушуваше ярост. Никоя жена не можеше да прави сина и на глупак, още повече пък с Уорд. Тя в никакъв случаи нямаше да го позволи.

— Твоята скъпоценна Марина избяга с Уорд — обяви Луиза в момента, когато Рамон влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Не го вярвам — отвърна Рамон.

— Не ми казвай какво вярваш и какво не! — избухна Луиза. — Видях го със собствените си очи. Тя те заряза заради този… този каубой!

— Тя не би направила подобно нещо — отвърна Рамон, леко обезпокоен — Това е невъзможно.

— И защо това, което видях със собствените си очи, да е невъзможно?

— Защото правих любов с нея. След това никоя жена не би предпочела Уорд пред мен.

— В моята къща, с тази жена! Как можа да направиш такова нещо!

— Марина си мислеше, че е влюбена в Уорд, защото той й спаси живота. Трябваше да й докажа, че греши.

— Тя с желание ли го направи?

— Каза, че не иска, но всички жени казват така.

— И какво каза Марина след вълшебното ти любене?

— Каза, че ме мрази, но ще промени решението си. Никоя жена не може да ме мрази.

— Глупак! — изкрещя Луиза. — Не всяка жена иска да каже „да“, когато казва „не“. А сега тя избяга с брат ти. Познавам Уорд. Той ще се ожени за нея, а ти ще бъдеш опозорен. Всички в Сан Антонио ще кажат, че е предпочела него пред теб.

— Никой няма да посмее да каже такова нещо.

— Дори и конярите ще посмеят, когато тя се върне и го посочи като свой съпруг.

— Няма да й позволя да остане тук като жена на Уорд!

— Нито пък аз — отвърна Луиза. — Но не можем просто Да откажем да ги пуснем в къщата. Баща ти няма да го позволи.

— Той е болен. Какво може да направи?

— Опитай се да прогониш Уорд и ще разбереш. Трябва да намерим начин да накараме Уорд да я изхвърли.

— Как можем да направим това?

— Мисля, че знам как — промърмори Луиза, като изведнъж се почувства много по-добре. — Разкажи ми всичко което се случи. Не изпускай и най-малката подробност.

Уорд лежеше буден в леглото. Сгушена до него, Марина Скот Дилън спеше дълбоко. Уорд все още не можеше да повярва, че е женен, че Марина е негова жена, че бе правил три пъти любов с нея, преди тя да потъне в сън. На всеки няколко минути той протягаше ръка и я докосваше, защото искаше да се увери, че не сънува, че тя е съвсем истинска, от плът и кръв, а не плод на въображението му. Уорд не искаше да я загуби. За пръв път в живота си се чувстваше дълбоко, истински обичан.

Уорд не бе имал нещастно детство. Той беше най-големият син на богат собственик на ранчо. Наистина, майка му, изглежда, запазваше цялата си обич за по-крехкия и слаб Рамон. Но баща му обичаше еднакво и двамата си синове. Уорд бе израснал висок и силен и бе станал много добър каубой. Бе се научил да язди и да хвърля ласо толкова лесно, колкото Рамон се бе научил да танцува. Когато бе на петнайсет години, вършеше същата работа, каквато вършеше и баща му.